Декадус прозикус 1.

Приказчица за едно кралство

Преди много, много години, във времената когато можеше да седнеш в корените на Старият Дъб и да поговориш с него за капризите на Сезоните над гората властваха четирите Пазителя. Елфи, властващи над Севера, Запада, Изтока и Юга. Те си имаха и своите имена, но днес малцината които ги помним можем да ги прошепваме само в изключителни моменти, когато гората се нуждае от своите стражи...
Източният Елф, бе поел юздите на Пролетните коне и с щедри шепи раздаваше слънце и нов живот. Той бе най- смелият от всички. Не се колебаеше да влезе в битка, когато трябваше да се защитят слабите. Когато народите възставаха едни срещу други, той се мяташе на гърба на Пролетния си кон и се спускаше между мечовете и копията. Но тогава хората почитаха Елфите. Вслушваха се в мъдрите им думи и с малко помощ живееха в мир и хармония с гората.
Южният Пазител владееше Слънцето и Топлината. Той бе събрал мъдростта на векове и я бе вплел в гривата на Лято. Минавайки из полята конят с цвят на зряло жито бе смятан за добра поличба. Който го видеше бе сигурен че реколтата ще е добра и зимата сита. Всеки изпаднал в нужда се допитваше до него, и никой не бе връщан без топла думи и торбичка с напътствия.
А какъв веселяк бе Западния Елф! Нямаше трапеза на която да не е пял, и празник на който да не танцува с младите девойки. А конят му- буен петнист жребен сякаш не стъпва, а танцува.. Радост за очите и душата. За всяка тъга знаеше цяр и за всяка болка избавление. Ако те закичи с есенен минзухар забравяш нещастните си любови, а ако ти даде божур не след дълго се вдигаше венчавка.. А на децата бе най-любим. От торбите на коня му вечно се подаваха лакомства и весели шапки, свирки и куп джунджурии, понятни само за малките пакостници.
Северният Елф владееше силата на Сърцето и топлотата на Зимата. Леко потаен и мълчалив той се скиташе на своя кон- Сняг винаги в раван. Без да бърза. А очите му проникваха до дъното на душата. Той знаеше, усещаше къде е нужен. Пристъпяше тихо и безшумно, като първият сняг. Завиваше уморените от игра и има рисуваше по стъклата с изящната си четка Тъга. Той бе изкусен художник.. А после преди да го видят си отиваше пак така, тих и смълчан. Всеки усещаше присъствието му, а и той не се криеше, но не се и показваше. Не бе за него шумният свят на хората.
На всяка пълна луна, четиримата пазителя сядаха до Голямата Река на чаша изворна вода. Те бяха така различни и така еднакви. Смееха се и разговаряха. Посрещаха Изгрева и после преди Мъглата да си сплете косите на строга плитка се разделяха в четирите посоки, да пазят мира и хармонията между гората и хората.
Навярно и днес щяхме да можем да говорим с вятъра, ако не бе Човешката Глупост.
В края на Гората се засели другоземка, с малко момиче. Те тачеха Старият Завет и не слизаха в селото често. Жената отгледа детето като продаваше билки и отвари, събрани от най тъмната част на гората и от най непристъпните планински склонове. Нямаше нищо за делене със селяните, но незнайно защо те така и не я разбраха. Страняха от тях, и ги гледаха доза страх, като всичко което не могат да си обяснят. Мег- така бе кръстена дъщеричката на старата вещица, израстна като диво коте. Вечно с изподрани ръце от дренките и скъсани дрешки. Тя научи да разпознава билките, да ги суши и да пее на Водата. Научи и ритуалите на Древните. Но бе прокълната.. Прокълната да е красива.
Нямаше мъж, който да не се загледа след нея, младеж който да не поиска да я заведе на селските танци и старец, който да не засуква мустак, когато я види.
Мег, ах мило дете... Тя не обръщаше внимание на тези закачки и забила поглед в земята минаваше бързо до бакалницата, за да остави билките и да вземе парче плат или някое сечиво. Но човешката Злоба и завидя. Жените постепенно настроиха мъжете си срещу нея. Както знаем мъжът е главата, ала жената е шията.. Накъдето се обърне- натам гледа. Била вещица! Майките забраниха на синовете си да пристъпят край нея, а бабите хокаха старците до късно вечерта. Мълвата се понесе и от ден на ден ставаше все по- безумна.
А нашите Пазители и те сякаш изгубиха ума си по девойката. Оглупели и ослепели не разбраха какво й кроят хората. Една лунна нощ, когато Луната била забулила половината от лицето си и спяла в прегъръдките на нейния Облак, група безумци се прокраднаха до къщурката в гората. С диви викове нахлули вътре и разкъсали старата жена с вилите си. А младата вещица поискали да изгорят заедно с къщата, така както плачела над окървавените остатъци от майка си. Задушлив дим се разнесе над Гората.. Звездите, които не можаха да затворят очи неиздържана, залюляха се на своите лъчи и заваля дъжд от тях. Те скачаха от небето, за да помогнат на Мег.
Безумци!!! Луди глупави хора!!!
Но детето бе расло в дивото и инстинктите му бяха по-силни от мъката. Тя се откъсна от единственият си близък човек и се измъкна в тъмното. А селяните дори и не разбраха. С диви крясъци ликуваха на победата си над двете вещици. В този миг от четирите посоки се появиха Пазителите с Лято, Есен, Пролет и Зима- изпотени и с пяна на устата. Под обзелата ги лудост хората решиха, че Елфите са на страната на злото и без да продумат и една дума се нахвърлиха ожесточени върху доскорошните им приятели.
Гората заглъхна. Дърветата прибраха клоните си. Луната се скри и съвсем излиня, за да не вижда края на една епоха. Реката се отдръпна прибрала полите си и потъна в подземното си корито. А от падналите звезди лумна огън който прегърна тревата в последен танц. Оттогава никой не е виждал как Мъглата плете косата си, и никой не си е шептял тайни с Вятъра.
Само едно сказание се носи от уста на уста, за фея- неземно хубава девойка, живееща високо на върха н а гранитената планина. Разказват още, че те пее нощем, а огромен Дракон пази входа към дома й...

Както се случва често във вълшебните светове, а и в обикновените противоположностите се привличат. Така се случило и тогава, когато времето не съществувало и когато двете зелени луни, които осветявали кралството на дъщерите на Лилит били избягали далеч зад хоризонта и по-далеч даже.
В гората близо до кралството където живеели кентаври, джуджета, еднорози, пегаси, зелени елфи и дракони се срещнали две чудни същества.
Тя била ангел- пазителка на гората, а той...хм той бил господарят на вечният Хаос. Когато се срещнали се случило неизбежното, застигнал ги Амор, величествен и непримирм, безпардонен и своенравен, този ураган отнесъл двете създания далеч от реалния свят без да се заинтересува, че в живота те никога не биха могли да бъдат заедно, защото тя има дълг да брани гората си, а той да управлява царството си високо в най-високата и непроходима планина, пазена от пикси, петте елемента на мисълта, водата, огъня, земята и въздуха както и от огромните златно-червени феникси, които не давали на никого да доближи планината на Хаоса.
След този каприз на Амор, както често се случва, се родило дете. То било своенравно още в люлката си. Когато леля му, кралицата на дъщерите на Лилит се навела да му даде благословията си момиченцето дръпнало златно – медния часовник, с който се сменяли сезоните от врата на леля си и създало такава бъркотия, че предизвикало искрения смях на всички, които се били събрали на кръщенето на малката принцеса. „Истинска дъщеря на Хаоса – прошепнала лелята на момиченцето” и от тогава никой не помнел името на детето. То винаги било Детето на Хаоса или Принцеса нощен ангел, както често я наричал баща и, защото малката почти никога не спяла нощем и винаги и се доспивало, щом пукне зората.
Съвсем в началото на пролетта в деня, когато била родена принцесата се родило още едно същество, най-малкият златно-червен феникс, появил се на мястото 12434 годишния огромен водач на златно-червените феникси Инормос . Докато малкия феникс се изтръсквал от пепелта принцесата не спирала да повтаря: „Окус, Окус” така дошло и новото име на птицата Фокус, която завинаги свързала съдбата си с тази на принцесата.
Още един приятел имала малката дъщеря на господаря на Хаоса още от раждането си. Лъскава черна котка, която разбира се била още котенце, когато незнайно как се озовала пред вратите на огромния замък на баща и. Котката на принцесата, както всичко около нея не билa никак обикновенa, за обикновените хора, Джиневра можела да говори с господарката си посредством мислите си, дори на хиляди километри разстояние, освен това била най-мъдрото създание в объркания свят на Хаоса. Но като всяка котка била мързелива и никога, ама никога не напускала двореца.
Тогава когато нямало време и когато двете луни от кралството на дъщерите на Лилит се завърнали от далечното си пътуване зад хоризонта и още по-далече, принцесата растяла и животът и ставал все по-интересен.