Бродница в човешки дом не влиза

Тази нощ луната- бяла сова,
изкълва последните ми мисли,
в погледа и стинеше отрова,
а кръвта ми потъмня нечиста.
Бродница съм, слънце, жълтоока,
ти недей ме следва, не умирай,
че в душите- кладенци дълбоки
пада дълго болка и не спира
вой протяжен на вълчици диви
да бродира мрака на дантели-
паяжини тънки, синьо-сиви,
крият се копнежи непосмели
мъничко Съдба да си откраднат
и запалят своите свещици,
ще се спънат, зная, ще пропаднат,
плът ще късат черни улулици.
Нямам гребен, ходя босонога,
тежка ми е бялата ти риза,
дъх да си поема.... ех, не мога,
бродница в човешки дом не влиза,
че ще побеснеят всички псета
и луната цяла нощ ще лаят,
докато разтвори се небето
и я скрие. Ето, виждам края-
просветлява, трябва да си ида,
ти недей, не ме докосвай бледен,
че в душата ми ще те зазидам
и как гаснеш мълком ще те гледам.