Follow me.... I'm your sorrow in your dream
 
ИндексMystic moonТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

сборището

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
skyblueirina

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6344
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6415
Реверанси : 149
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

сборището Vide
ПисанеЗаглавие: сборището   сборището Icon_minitimeСря 21 Авг - 15:46:52

В тъмното небе грееше съзвездието на магьосника. "Красива нощ"- усмихна се наум вещицата и разрови жаравата с новото дърво. Уханието на печетно се носеше като дебела змия и подканваше горските обитатели да дебнат. Но засега кротко чакаха отсатъци спотайвайки се в храсталака ляво от огъня. Ири погледна слънчевия часовник. Беше глупаво. "Трябвало е да измислят лунен часовник" прозвъня в мислите и далечният глас на калята. " По-практични са и неспират нощем"....
В дясно от огъня, на осем- девет стъпки спеше пътят. А малко по-надолу реката правеше мъгла, която непокорно се опитваше да залее гората. На сутринта щеше да успее. Полепналата сутрешна мъгла е проклето нещо. Точно в този момент.. Кой момент ли? Когато мъглата опитваше да прелее... Та точно тогава по пътя се подаде сребърно наметало.

- Успяхте все пак мис Ди Антер. Но виждам, че не сте сама. Добре да е дошла Вашата спътничка!

Лейди Ди Антер и нейната спътничка поседяха колкото да хапнат от печенето и отпрашиха по мъгливия път. Гонеха някого. Или бягаха.
"Сборището няма да го бъде " изплува в огъня. Вещицата метна шепа сухи листа и прогони думите. След което се сети за старите думи и реши да опита да призове Елишите..
e-nu-ma e-liš la na-bu-ú šá-ma-mu
šap-liš am-ma-tum šu-ma la zak-rat
Ap-su-ma reš-tu-ú za-ru-šu-un
Mu-um-mu Ti-amat mu-al-li-da-at gim-ri-šú-un
A-MEŠ-šú-nu iš-te-niš i-hi-ķu-ú-ma
gi-pa-ra la ki-iş-şu-ru şu-şa-a la še-'u
e-nu-ma ilani{pl} la šu-pu-ú ma-na-ma
šu-ma la zuk-ku-ru ši-ma-tú la ši-ma
ib-ba-nu-ú-ma ilani{pl} ķe-reb-šú-un
{ilu}Lah-mu {ilu}La-ha-mu uš-ta-pu-ú šu-mi iz-zak-ru
a-di ir-bu-ú i-ši-hu
Посветените биха си го превели така:
.....Когато там горе небето не било назовано,
а земята долу била безименна,
Първичният Апсу, всесъздателят,
Прамайката Мумму-Тиамат, която всичко родила
Смесвали заедно водите свои.
Тръстикова растителност още нямало,
Блатиста почва още не била се появила.
Когато не съществувал още ни един от боговете,
Нямало ги още техните имена, съдбите им не били предопределени -
тогава точно из недрата се родили боговете.
Останала отново сама, Ди Антер се завърна към огъня. Нищо, че бе нощ и тя бе обещала на спътничката си да се пази и да не прави глупости. За краткото време, което бе прекарала край жената, Вещицата и се бе сторила много интересно същество.Там цареше спокойствие, каквото младата полу-елфка не бе усещала от много, много време. А и отново бе останала сама. Спътницата и трябваше да продължи по своя път, под прикритието на тъмнината.
Вещицата бе привършила със старите думи когато от мъглата се подаде отново сребристота наметало

- Ха! Милейди!? Защо се връщате назад? За миг помислих, че са Елишите, но Вашето сребро Ви издаде ... Но какво се случи?
- По пътя ми няма "напред и "назад", има само следване на Целта - опита се да отговори мъдро младото момиче.- Но аз дори не знам каква е целта ми... Просто открих, че Вашата компания ми е много приятна и бих желала да дочакам сутринта тук. Ако това не е проблем за Вас, разбира се.
Вещицата се усмихна.
- Може и да се получи сборище....
Двете се разположиха от едната страна на огъня и зачакаха дали ще се яви още някой...
И тъй часовете се редяха, час след час, но от Елиш няма и следа. Така неусетно ноща се претъркули и даде път на първите утринни лъчи, които стремглаво се втурнаха да борят сутрешната мъгла. В този момент в мъглата се очетра силует напомнящ човешки вид. Той се движеше бавно и пристъпваше тежко, така, че стъпките му се чуха още от далече. Походката му бе някак аристократична, или по скоро благородническа, като че бе някой цар, или поне някой имащ себе си за такъв. Колкото повече се приближаваше силуетът, толкова повече мъглата се разбягваше във всички посоки, като че му правеше път, и въздухът ставаше по-тежък и се изпълваше с присъствието на нещо очевидно не от този свят.

- Що за лудост е това!? - Силен глас пропука тишината, и като че извика право в ушите на вещицата и другарчето и - Смяташ ли, вещице, че Елиш са деца, които можеш да привикаш при себе си за всяка прищявка?!

Елиш не обичаха да отговарят на повиквания от смъртни и за туй го правеха рядко, и все пак, някак вещиците и магьосниците които бяха чували за "Елиш" си мислеха, че могат да ги привикват, за да получат отговори на разни прищевки.
Двете жени се сепнаха в дрямката си. Мис Ди Антер оправи припряно роклята си, а Ири потри очи с ръкава си. "Не го чухме- пропуск!; и да не се повтаря"- отбеляза наум вещицата. На глас си позволи само да каже:
- Чест е за нас, че все пак се явихте. А колкото до дързостта, че Ви призовахме- да така е, но има събития, с които смъртните не могат да се справят, които провокират налудничави и безрасъдни действия.
Мъглата се свиваше все по-навътре из храстите и гледаше стреснато. Елишът определено я плашеше. Мис Лейла също имаше странно изражение. Определено премисляше как да постъпи- дали да предложи чаша чай за закуска или...

Шестото чуство на вещицата обикаляше и гледаше смръщено ситуацията.
Мъглата вече съвсем се отдръпна и Енума се приблжи на няколко крачки от вещицата. Облеклото му бе доста обикновенно, дори не приличаше на благородническо, по-скоро на някой селянин с нови дрешки. Елиш погледна с пронизващият си поглед право към нея в очакване на добра причина да го повикат. Очите му бяха черни като бездна и в средата снеьно бял ирис грееше като слънце, това, в комбинация със сериозното изражение на лицето на Енума бе достатъчно да накара дори Свинкс да се притесни.
- Да, -продължи вещицата- като се загърна със сивото си наметало- ще ви разкажа, но се надявах преди това да успея да събера повече същества с различни познания към каузата. Не са ми приятни думите, които трябва да изрека и не искам да разказвам повторно.
Ири прикани с жест мис Лейла и Елиша Енума да се приближат към тлеещото огнище.

- Навярно сте чували за Баал-замон, Сърцето на Тъмнината, Душата на Сянката, по широко познат като Ишмаел- изластителя на Надеждата. Той беше заключен с Печата, но последователите му са успели да го освободят, и сега той броди заедно с 27 Черни Конника. След тях остава само сива пепел и бели кости. Не са пожалили нито една животинка, нито човек, нито звяр. А най-лошото в случая е, че Черните Конници са изваяни от мъгла - нито меч ги сече, нито стрела ги пронизва. Човеците не можем да се справим с него. Имаме нужда от помощ.

Вещицата погледна светлината в очите на Елиша търсейки лъч надежда. Знаеше, че Елишите не се занимават с земните събития, но Ишмаел и Конниците бяха изчадия от друго измерение и друго време.

Вятъра заигра с клоните и претича през огнището. Птиците пееха безгрижно в клоните. А край сборището изречените думи увиснаха като гибелен облак.

Ири хвана ръката на мис Лейла. - С вашите знания, милейди и мощта на Елишите, надявам се и с още няколко приятеля, вчерам, че можем да спрем Черните Конници.
- Ще помогна, с каквото мога! Надявам се безбройните дни, прекарани в библиотеката и разговори с Аланон да не се окажат безполезни! - девойката прозвуча много ентусиазирана, може би все още не усетила с какво точно се захваща.
- Но може би някой ще бъде така добър да ми разкаже малко повече за Ишмаел. Как са успели да го запечатат първия път, кой е бил героят, какво е трябвало да пожертва?
***а някъде там***
Лицето на Енума не помръдна докъто слушаше историята на вещицата. Елиш вече знаеха за конниците и фактът, че не бяха направили нищо по въпроса означаваше, че не виждат причина да се намесват.

- "Проблемите на смъртните за нас са толкова далечни, колкото и същността на съществуването ни от вашата способност да ни разберете." - Мъглата бавно започна да се прокрадва обратно към лагера, а образа на Енума бавно започна да се замъгява, като че не беше на фокус, гласът му започна да заглъхва - "Тръгнете на изток през гората, след като ходите три дни ще стигнете до малко село скрито дълбоко в гората, ако се изгубите се заслушайте в песните на листата и те ще ви насочат." - С това Енума се изпари и не остана дори помен от присъствието му.

Тези Елиш наистина обичаха да говорят със загатки, но въпреки това едно беше ясно, Енума смяташе да помогне, не бе ясно само защо.
-Милейди, чухте ли какво ни съветва Елиша? Колебая се, дали да поемем ли в указаната от него посока?

-Щом се появи, не мисля, че ще остави молбата Ви нечута. Мисля, че ще е добра идея да последваме съвета му.

- Така да е- само минута да си събера канчето и да разритам жаравата, след което можем да потегляме. Сигурно няма да се яви друг съмишленик на това място. А по пътя мога да Ви разкажа какви слухове за Ишмаел достигнаха до мен.

-Ще Ви помогна- каза припряно Мис Лейла взимайки клони с които да разпилее листа над лагера.
И докато двете заличаваха следите на сборището слънцето се вдигна видоко над хоризонта, а от утнирнната роса остана само дъх на свежест.
- Лейла, моля Ви облечете нещо по цветно- например тази синя туника- Ири подхвърли едно вързопче и после бързо смени своята сива наметка с зелена такава.-Надявам се можете да яздите- пътя няма да е лек.
Ири настани посестримата си на седлото на Сребро и самата тя се мерна на Буря.
Пътека през гората на изток нямаше, а клоните скубеха гривите на конете и косите на жените. Първия дообяд се проточи в едно безкрайно и безславно скубане и дърпане на клони, но постепрнно ниските храсти се предадоха и изчезнаха. Пътуването под високите стволове на Дъбравата се оказа далеч по- приятен и вещицата стана по- разговорлива.

-Значи и след като разбрал, че владее Единствената сила...

- Каква е тази сила???

- Добре ще започна от самото начало... - въздъхна Ири, защото мразеше да обяснява- Незная каква част е истина , но предадието гласи, че в началото Създателя сътворява Колелото на Времето, което тъче Шарката на Вековете, като вплита в нея животите и делата на хората както то пожелае. Колелото има седем спици. Всяка спица е един Век. Колелото се върти и Вековете идват и си отиват, като всеки от тях оставя спомени, които избледняват в легенди, после в митове, докато не се забравят. После Векът се връща отново. Вековната шарка се различава леко всеки път, когато Векът се върне, и всеки път е предмет на велика промяна. Но всеки път Векът е същият. Колелото на времето се завърта с помощта на Единствената сила, извличана от Верния извор, извор на магия. Единствената сила е разделена на две половини — мъжка и женска, сайдин и сайдар, като всяка работи в опозиция и в унисон с другата половина, за да задвижва Колелото. Тези, които могат да докосват тази сила и да я използват, се наричат преливащи.

Съществува и Тъмния, могъщо зло, което Създателя оковава, запечатвайки го далеч от Колелото. В един момент обаче Тъмния се освобождава от затвора си, освободен от машинациите на някои хора. Така покварата на Сянката ляга над Земята. Тъмния събира последователи и се опитва да завладее света и да разруши Колелото на Времето. А Ишмаел е най- силния от последователите и сега е на свобода и сее смърт.
- "Намесата на Съдниците в смъртни дела е необходима само в края на вековете Енума..." - Изрече глаз като гръм, разкъсвайки мрака на Безкрайната Земя - "Така е било и така ще бъде!" - Друг, също тъй силен глас добави.

- "Не се намесвам като Съдник, а като Суверен на Елиш, това не е забранено от закона." - Каза глас звучащт като викове на хиляди и дори милиони същества, всички събрани в едно, всички могъщи като виелици. Този бе гласът на Енума Елиш.

-"Какъв е този интерес към смъртните дела? Времето за нас е нищо, без значение е дали краят му ще настъпи, Ние не сме част от творението, подчинено на времето." - Трети, също силен, като гръм, глас се намеси.

- "Истина е." -Гласът на Енума прозвуча отново "Но ме призоваха по име, и аз чух гласовете им. В тях има нещо до което трябва да се докосна, зада разбера."

-"Да бъде волята ти, Енума Елиш, Консесусът приема намесата ти като спътник на смъртните, техен пътеводител и учител докъто откриеш това, което търсиш, или докъто те станат част от нас."
- Ири, това означава ли, че единствено Създателят може да възпре Баал-замон?! Трябва да има и друг начин. Някой знае ли слабостите му?Може би Елиш? Обикновено оръжие не може да го нарани, предполагам. - въпросите се сипеха един след друг. Лейла най-накрая беше открила нещо интересно, което да обсеби съзнанието и. Това и бе липсвало.
- Благодаря много за коня и туниката.
Ири се замисли.
-Да, така е. И преди Изластителя на надеждата е бил залавян и възспиран. Надявам се и сега да намерим начин да успеем. А за туниката не се притеснявайте. По- добре е да сме облечени като обикновенни жени и по- цветно. Тъмните сили, знаете не обичат цветовете.

Пътя им ги отведе до края на дъбравата където започваше скалиса месност обрасла с дребни бодливи храсти. В каньона течеше река. Не се виждаше но по грохота можеше да се отсъди че няма да успеят да я прекосят лесно, дори и да стигнеха невредими долу.
- Какво ще кажете да си починем тук в края на гората? Вие сте чела много книги. Предполагам, че е имало и карти във вашата библиотека. Кажете, накъде да поемем? През сипеите или да продължим успоредно на реката докато пътя стане по-полегат? Дали има мост над тази река... и как ли се казва тя?
- Много добро предложение, Ири. Не помня някъде да съм срещала името на тази река, но съм сигурна че по-нататък, в каньона има брод. Въпросът е как да стигнем до него, това не бе описано. Предлагам, след като починем, да вървим още известно време през сипеите и при първа възможност да се опитаме да слезем към реката. Споменавайки цветове, мисля че ще измисля нещо и за огъня - може и той да стане цветен.
И тъй както двете жени обсъждаха как да действат от тук нататък, изведнъж се чу звук, всякаш идващ от гората, и напомняше вой на вълци, но бе някак мелодичен. Мелодичният вой звучеше някак тих и далечен или повече, като че бе заглушен от нещо. Мелодията избяга измежду дърветата и затанцува около двета жени, секунди по късно всякаш се просмука в камъните и сипеите и с писък излезе на дъното на пропаста, а миг по късно изчезна съвсем.

В същото време Енума вече бе пристигнал в селото където изпрати двете жени. Цялото място изглеждаше като извадено от сън или илюзия. Създанията в това село бяха много, и разнообразни, а и повечето от тях бяха видове непознати на света. Самото село беше така направено, че всякаш бе вплетено в гората и тревата, в камъните и в земята, но в същото време грееше гато че беше изтакано от злато, диаманти и слънчеви лъчи. а във въздоха се носеше аромат на живот и непрестанна песен, тиха и спокойна, такава, че като я чуе някой смъртен, всякаш съзнанието му се понася към небесата а тялото му изпада в транс на блаженство. Това беше истински рай на земята.

Появата на Енума по никакъв начин не повлия на хармонията на селото, даже някои от съществата го поздравиха на странни и нечувани езици, явно го бяха виждали и преди, и то не веднъж, и можеха да го познаят въпреки, че винаги изглеждаше различно на външен вид.
Деня се смяни с нощта, когато най- накрая стигнаха до пътека водеща към брод през реката. Досами каменния мост поскрърцваше Бараката на пазача.

-ОЛЛЛ- ЕЙЙ-ЧШШШШШ. К'ви сте вие и що дирите тука? - се провикна парцаливо същество щом двата коня се приближиха.

-Идваме с мир и търсим място да преминем реката- в същия тон му се тросна вещицата - не е ли очевидно? Досега да те бяхме заклали, ако намеренията ни бяха други.

-Три злато за Вас и по една медна пара за конете! Инак да не съм ви видел повече. - съществото изглеждаше коварно и вонеше на блато. Четина покриваше там, където бе лицето на хората, а парцалите висящи от всякъде го правеха още по-неприятно за гледане.

Жените се спогледаха и препуснаха в див галоп. Съществото също се завтече срещу им въоръжено с вила. - Сега ! се чу и в този миг монети свъннаха по каманите в началото на брода. От сянката на колибата и близките храсталици изпулзяха подобни създания и се спречкаха за монетите.

-Отървахме се леко и този път, мис! Сега трябва да стигнем колкото може по - бързо до Ханчето на Кръстопътя- там ще си починем и ще сме в относителна безопасност. А и Нанси е ненадмината готвачка!
- Ири, наистина си гениална! Но дали няма да е по-добре да влезем по отделно в ханчето и всеки да разпита самостоятелно? И след това да се съберем?
-Така да е- след кратко мълчание казва вещицата и двете се разделиха. Не след дълго Ири влезе в Ханчето на кръстопътя, прашна и изморена от лудата езда през полето. На мис Лейла и се падна да се забави, минавайки бавно по пътя.
В Ханчето Лейла се запозна с Джър Tристан и Сахандриан - пътешественици и много приятни събеседници. В разговора с Саха става дума и това, което вълнува момичето в момента :
- Относно този въпрос, самата аз бях помолена да да споменавам възможно най-малко, а за какво са молбите на приятелите, освен да се уважат. Но колко малко бе оставено на моята преценка. Та, става въпрос за запечатване на изключително силен демон.
- Интересна информация, но ще трябва да те разочаровам - няма универсална формула за това, което търсиш. В някоя книга може и да е споменато, че някога някой е направил нещо, с което е решил, че е запечатал демон, но в действителност нещата не се случват така. Демони в нашият свят няма, през вековете е имало пробиви между световете, от където са идвали демони, но да се запечата демон? Ще трябва да разочароваш приятелите си. Последният ми спомен за таказа случка включваше хора, които минаха през портал за да убият демон в техният свят, и до днес не знаем какво точно се случи. Да, завърнаха се, но това е всичката информация, която получихме. - поглежда я предупредително - ако някой е решил да се захваща с такива неща, нека не си прави труда, демоните правят неща по своя воля, някой може да призове демон, само ако той е поискал да дойде, така че трудно можеш да го наречеш призоваване.
Саха се смръщва над чашата си.
"Тя бе права, няма да е лесно ... нито пък бързо." - Лейла бе започнала да се чуди кое да е следващото място, където да търси информация.
***
Дорде Енума седеше в тих размисъл към него се приближи едно от съществата в селото. Съществото бе високо с бледо синя, на места почти бяла кожа и фигурата му бе като щовешка, но издължена и много слаба, почти като клечки на младо дърво, но нямаше нито длани, нито ходила, нито пръсти, крайниците му просто завърваха като заострени колове, и все пак нямаше проблем с равновесието, всякаш гравитацията не му влияепе. Бе облечено в грееща като звезда бяла дреха, напомняща роба, но по скоро изглеждаше всякаш се бе увило в някакъв сияен бял плат. В контраст с целият вид на съществото бяха само очите му, черни като вечна бездна, те всякаш поглъщаха всяка светлина наоколо им.

С приближаването си съществото привлече вниманието на Енума, и му проговори на език звучашт по скоро като приглушено съскане, или като шепот идващ от далечен свят. Въпреки странният и непознат говор на съществото, Енума изглежда го разбираше идеално, и това което чуваше никак не му се стори угодно.

Както съществото говореше, така Енума отвори очи и впери поглед в черните дупки на лицето на мистериозното създание, секунда по-късно се чу силно съскане, придрожено от плоско ехо, звучащо като триене на метал в метал. Без да се смути, съществото се поклони, и отново прошепна нещо на странният си език.

Енума затвори очи и отклони вниманието си от странното създание, но съществото просто се поклони отново, и кимна като в разбиране или съгласие, след това бавно и плавно се изви и застана на земята на четири крака, с колена и лакти згънати на обрано то заприлича на скакалец, но щом тръгна да ходи движенията му бяха плавни и в синхрон, като че плуваше, или по-скоро се носеше върху земята.
В Кръчмата двете разпитаха за конниците, но така и неуспяха да получат конкретна информация. Дори кръчмарката, Нанси незнаеше нищо. Конярчето пък се бе усъмнило за горски пожар, защото конете предната нощ били страшно неспокойни, но нямало и следа от дим...

Във виолетовото вечерно небе се кълбеха черни облъци когато двете се срещнаха при конете и продължиха пътя си. -Нищо полезно не ми каза глупавото конярче. Само загубихме цяло деноноощие. Надявам се Вие, мис Лейла сте си починала подобаващо. А погледите които онзи лорд Ви хвърляше бяха много обезпокоителни, ако позволите да отбележа. - усмихна се многозначително Ири. - Надявам се да не сте разкрили името си и целта на нашето пътуване.

-И аз нищо неразбрах- промълви Лейла заглеждайки се в залеза със замечтан поглед.

Така пътуваха още няколко часа, докато звездите съвсем се скриха и от облаците се засипаха тежки капки дъжд.

-А сега накъде?
-Това там не са ли светлини- посочи жената с ръка на изток.
-Мисля да.Това надявам се е селото за което ни говореше Елиш. Само не съм сигурна дали трябва да влезем или да лагаруваме някъде тук. Той каза ли нещо. Помните ли? Някакви указания???
***следва***
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com

сборището

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Code Name: Lilith :: Куплет от мен, куплет от теб ...-