Не стигат ми думите,
и въздухът сякаш е тежък,
оловен нагръдник над дните
и нощите пълни с невежи.
И бокалът е празен
и листът е бял,
и тегне мълчание в залите
където роялът бил е кънтял.
Гобленът ме гледа с укор,
предател, прахът се присмива.
Годините само убиха страха,
и нещо в мен. Защо съм живял?
И това е защото.. Защото...
Те
няма.
мълчат ми небето, звездите, Снегът.
Мълчат ми и думите, с които се храня.
Личи ми.  Отново върти се светът.
А нощите... Помниш. Били са ни тежки.
Пиянството страстно, денят пропилян.
А сянката днес, като прилеп в небето,
следи твоята сянка. Урок проигран.
прости