Градски пейзажи

Времето, казват, е пълноводна река. Тече и ни влачи със себе си - все по-надолу, все по- далеч... Накъде ли?!
С драскотини от мокрите му, остри камъчета, с кал и тиня от подмолите, с по някой рак, защипал джоба на копнежите и спомените ни. И плуваме, и се давим, упорити и уморени, зъзнещи и усмихнати, просто ние, хората.
Забравяме, оставяме, търсим нови спомени и брегове. Но има неща, които живеят там, вътре в нас и не се променят, като малки, нежни светулчици. Те ни връщат по местата, в които сме били спокойни и щастливи, с хората, които са ни били близки и не сме забравили....
Над всяка река има не само облаци и нощ, а и слънце и ден.
И завръщане.
И понеже херцог Бяла сова CAMCOH донесе със себе си тук, в нашето затревено Кралство едно красиво и замислящо завръщане на пораснали, мятани дълго от водите на Времето, но неизхабени и още по- ценни и прекрасни души, аз искам да го развием в отделна тема, която виждате създадена тук и в която ще се радвам да се включите и вие - в дует с някой от нашите хора, когото не сте забравили и с когото ще нарисувате/ме/ нашите ГРАДСКИ ПЕЙЗАЖИ- нашите делници и празници, нашият прекрасен, макар и нелек човешки живот.
И понеже искам животът ви да е музика, ще ги нарека етюди.
Заповядайте! Събудете красивите си музи и творете.....
И така...... етюд № 1 - херцог Бяла сова и Кралицата
Rolling Eyes

етюд №1

Където времето така и не помръдва
CAMCOH&Gentiana

Пътища

Диптих

І. - Път назад
Минавам по онази стара улица,
в която времето така и не помръдва.
Вървях, вървях… и пак изгубих се,
Разбрах, че ще пристигна чак по тъмно.

Табелите обърнали са гръб
и улиците не отвеждат никъде.
Старица Нощ, приведена от скръб,
очаква ме и тротоарите преде.

Един фенер танцува на спирали.
До него е вратата с таен знак.
Почуках. Чакат ме? Едва ли.
Пристъпих бавно в тихия сумрак.

И черният котак с ухо откъснато
прониза ме със погледа зелен.
Играч на покер със лице небръснато
подхвърли карта. Падна с гръб пред мен..

Приседнах на бара. Поръчах. Отпих.
Спомените бързо ме надвиха.
Времето се сви, разсея, като щрих...
Някой, май, по име ме извика?

ІІ. - Път напред

Почти е утро. В махмурлук глава тежи.
Дали пък спомените искат да излязат
и блъскат зад челото. Куп лъжи
препъват вярата ми. Как това го мразя!

Краката ми вървят напред сами.
Прозорците ме отразяват - сянка.
Светът на спомените е трънлив -
неясна алегория след дрямка.

Паважът се извива - лек, змия,
която съска на несигурните стъпки,
с които го подритвам. Тишина
наднича зад пердетата на кръпки.

Кръстовището е притихнал миг.
Там, отсреща, е денят ми вчера.
А зад мен, един заспал светлик
за утрето ме кара да треперя.

И кой е пътят? Кой да избера?!
Наляво ли, надясно?! Наобратно?!
В душата ми гори една тъга
и пари пламъчето - анемично, златно.

Затварям очи. Потеглям. Вървя.
Колебанието е мимолетно.
Уверен съм, че няма да сгреша,
защото виждам пътя със сърцето.