Follow me.... I'm your sorrow in your dream
 
ИндексMystic moonВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход

Share | 
 

Кой вярва в приказки ?

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Gentiana
Dark Gothic Queen
Dark Gothic Queen
avatar

Аз съм : Female
От Запад : Scorpio Драгоценни камъчета оставих : 5913
Събраха се години : 143
След първия дъх на : 02.11.1874
В този свят съм : КралицатА
По душа съм : Нощна пеперудА
Думите ми в злато са... : 5919
Реверанси : 149
Довя ме вятърът тук на : 28.06.2007

ПисанеЗаглавие: Кой вярва в приказки ?   Чет 23 Окт 2008 - 8:45

Предлагам две нови теми , свързани с приказния свят.
В тази да си направим нещо като книжка с приказки, като всеки разкаже приказките, които му харесват.
(а във втората да създадем наша приказка)



[You must be registered and logged in to see this link.]
Нежност На Неверница
Върнете се в началото Go down
http://aspasia-gentiana.blogspot.com/
Gentiana
Dark Gothic Queen
Dark Gothic Queen
avatar

Аз съм : Female
От Запад : Scorpio Драгоценни камъчета оставих : 5913
Събраха се години : 143
След първия дъх на : 02.11.1874
В този свят съм : КралицатА
По душа съм : Нощна пеперудА
Думите ми в злато са... : 5919
Реверанси : 149
Довя ме вятърът тук на : 28.06.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 23 Окт 2008 - 8:50

Черната принцеса.


Всяка нощ, когато залезе слънцето, и небето стане тъмно-тъмно, пред очите ни се появява красивият силует на луната, да да, знам, по това време добрите малки дечица вече отдавна спят и сънуват прекрасните си сънища, пълни с вълшебни еднорози, загадъчни русалки, очарователни феи и красиви принцеси, но тази приказка е за по-голямите деца, / а защо не и за възрастни, които в душата си също остават малки деца./ И точно те, само веднъж в годината, скришом от родителите си, могат да излязат на тъмната улица, за да седнат под погледа на небесната принцеса, и да чуят тъжната й история:
"Сигурно неведнъж мили деца, сте се чудили къде ли изчезвам всяка сутрин, и се досещам, че сте ме наричали тайничко и "поспаланка", и "мързелана", и сте се радвали на моя спокоен и безгрижен живот. Но моята история е доста по-тъжна. Това беше доста отдавна, още когато вашите баби и дядовци са били по-малки от вас. Една сутрин, когато всичките облачета ме напуснаха и аз нямах с какво да си поиграя, аз се загледах към земята. Там долу видях една обикновена гора, дърветата нежно си бяха преплели клоните едно с друго, и тихичко си приказваха с шепота на листата си, чували ли сте деца този шепот? Сигурно да и сте се любували на приятната им мелодия, само, че аз разбирам езика на дърветата - нали не сте забравили, че все пак съм принцеса. И аз съвсем безцеремонно подслушах разговора им, това беше съвсем обикновен разговор, те си приказваха за две авлиги, които бяха свили своето гнездо в клоните им, бяха се притеснили, че горещото лятно слънце може да попречи на нежните птички и обсъждаха как да се преместят за да го защитят, след това се залюбувах на полянка с червени макове, те също не спяха и спореха помежду си, кой има най - красива кошничка със семена, и горделиво се разклащаха под полъха на вятъра, после бяха две щурчета, които се бяха загубили и се опитваха да се намерят един друг във високата трева, дори и комарите бяха заедно, и разказваха за приключенията си. На следващият ден картината се повтори, аз отново ги наблюдавах с интерес, така беше и на третия и цялата седмица. Една вечер се разхождах над черното море и видях отражението си във водата, да аз знаех че съм прекрасна, вятърът всяка вечер ми го повтаряше, но сега просто се любувах на собствената си красота, и изведнъж забелязах два малки делфина, които се гмуркаха в прелестното ми отражение и си играеха, те също бяха два, черни и обикновени делфини,и дървета, и маковете,и дори гадните комари бяха по двойки, а аз, такава светеща красавица сама. Хм, казах си аз, ще видите вие кой кой е , и дали ще съм сама утре, и горделиво обръщайки се, отидох да спя...

В тази нощ реших да не грея над тези жалки същества...
Леглото ми беше покрито със сатенени чаршафи,ухаещи на бели рози и обикновено заспивах, само щом нежната ми главица докоснеше възглавницата, но не и тази нощ.
Въртях се в небесната си постеля, превръщайки красивите си завивки в парцали, но сънят бягаше от дългите ми ресници.
Някакъв странен глас шепнеше любовни думички в напрегнатото ми съзнание,горещи невидими ръце пълзяха по стройното ми тяло.Горях и замръзвах- отново , и отново.Сърцето ми спираше , косите ми подгизваха в лепкава пот.
Исках да извикам, да заглуша гласа, да спра дръзките ръце, но лежах парализирана и няма,неспособна да се съпротивлявам.
-Иди си, който и да си ти -простенах в замъгленото си съзнание-смили се над мен, освободи ме! Какво съм ти направила?!
Сатанински смях плисна в ума ми и дрезгавият , но нежен глас прошепна-Ти ме повика, прелестно дете.Ти толкова копнееше за любов.Ето ,аз дойдох, за да ти разкрия най-дълбоките бездни на това чувство.Защо ми се противиш?Отпусни се...Отпусни се и двамата ще полетим до неподозирани висоти.
Не исках да го слушам, но той шепнеше ,и шепнеше и накрая се предадох.
-Покажи ми твоята бездна.Научи ме да обичам.
Щом произнесох тези думи, усетих как започнах да пропадам надолу , и надолу, и надолу-шеметно и главозамайващо.
Ръцете на невидимия ми спътник плътно обгръщаха полуголото ми, облечено само с лека прозрачна нощница тяло,горещи устни целуваха очите, устните, цялото ми лице и макар да осъзнавах, че нещо не е наред, нямах нито сили, нито желание да се съпротивлявам.
Отдадох се на порива и затворих очи....
Когато най-после бях в състояние да възприемам света около себе си,видях, че лежа върху голямо кръгло легло, покрито с черна коприна,от която се носеше толкова силен мирис на билки и цигарен дим, че се задавих и разкашлях.
Тогава видях мъжа, който стоеше до тесния прозорец.
Той се обърна и ...сърцето ми спря.
Защото това беше най- прекрасния,нежен и горд мъж, когото бях виждала дотогава.
Очите му бяха бездънно сини, обградени от извити, гъсти ресници, устните му приличаха на полуразтворена кървавочервена роза,а гарваново-черната му буйна коса се спускаше по бялата риза на дълги, прелестни къдрици.
-Дълго спа, красавице моя.-гласът беше същия онзи глас, от времето, преди да пропадна в бездната.Все така нежен и опасен, какъвто го помнех.
-Добре дошла в моето царство.В нашето царство....
Следващите дни минаха като един дълъг сън, като трескаво бълнуване, като шеметен полет и падение.Бях щастлива,че най- сетне знам какво е да обичаш.
Бях в царството на черния принц на мрака Астифел,едно тъжно и тъмно царство, с тъжни ,изнурени и плахи хора.
Моят принц се държеше мило с мен и ме обсипваше с подаръци , но всяка нощ аз чувствах как тихо се измъква от леглото ни и за дълги часове изчезва някъде.
Това ме измъчваше и в една нощ аз реших да го последвам, за да разбера къде ходи.
Следвах го като сянка по дълги, тъмни коридори,през притихналия двор, чак до страшната черна гора, а там...
На голяма зелена поляна се вихреше дива вакханалия.Горяха стотици мънички свещи,свиреше невидим оркестър и прекрасни голи вещици танцуваха в транс.
Моят черен принц започна да сваля дрехите си ,млада русокоса вещица разкъса ризата му,друга страстно го целуна по устните,трета...
Не можех повече да гледам, не можех и да помръдна.С нечовешко усилие
откъснах натежалите си крака от земята и тихо се повлякох обратно.
Рухнах в леглото ни и потънах в блатото на черен водовъртеж, който ме влачеше надолу, и надолу , докато потънах съвсем.
Когато се съвзех ,нещо се беше променило...
Астифел стоеше както първия път до прозореца , но този път ме гледаше студено и с отвращение.
В главата ми се появи споменът за това, което бях видяла в гората, но преди да попитам нещо , преди да обвиня или заплача , моят принц постави пред лицето ми огледало и попита гневно:
-Какво си направила с прекрасното си лице?Какво да те правя такава?
Объркана погледнах в огледалото и лицето , което ме погледна от там беше толкова черно и грозно, че кръвта ми замръзна от ужас.
Изпуснах огледалото и то се разби на хиляди малки късчета в краката ни.
Полудяла от страх и болка, трескаво заопипвах лицето си....
Какво беше станало с нежното ми бяло лице, къде беше изчезнала красотата ми...Защо...Защо аз...
Краят беше неизбежен .
Астифел ме грабна гнусливо през кръста и полетяхме нанякъде .
Много скоро се озовахме в добре познатата ми моя спалня.Без да каже повече дума , той ме пусна грубо на пода и след миг вече го нямаше...
Сякаш никога не беше го имало...
Чувствах се така, сякаш са минали векове от живота ми, а се оказа че моето измамно щастие е продължило само три месеца.
Родителите ми повикаха най-добрите небесни лечители и след много болезнени и горчиви процедури, лицето ми възвърна голяма част от своята красота, но остана леко синкаво -черно.Нощем това не личеше, но денем...
Нарекоха ме Черната принцеса.
Никой не пожела да ме вземе за жена.
Един ден,полудяла от болка и отчаяние прерязах вените си и зачаках смъртта.
Събудих се в някаква бяла стая.
Пред мен стоеше прекрасна млада жена, която ми каза с нежен глас.
-Мъките ти свършиха , дете.
От този миг лицето ти ще бъде сребърно.Ще бъдеш по-красива от всякога, но всяка нощ послушно и мило трябва да огряваш земята.
Ако отново се възгордееш, ще почернееш завинаги...
Това е моята тъжна история."
От тогава всяка нощ тъжната Луна броди по небесния свод и плаче със сребърни сълзи...
А ние си мислим:
-Боже, какво красиво пълнолуние! Каква ефирна светлина, каква нежна лунна пътека...
Какво ли ни разбират човешките глави?!
Бедната Луна...




[You must be registered and logged in to see this link.]
Нежност На Неверница


Последната промяна е направена от Gentiana на Чет 23 Окт 2008 - 9:43; мнението е било променяно общо 3 пъти
Върнете се в началото Go down
http://aspasia-gentiana.blogspot.com/
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6088
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6071
Реверанси : 133
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 23 Окт 2008 - 9:11

great покланяйки се, не успявам да се изправя... мисля да постоя така още малко и да го прочета пак!! Страхотно написано, кралице!!!
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com
Gentiana
Dark Gothic Queen
Dark Gothic Queen
avatar

Аз съм : Female
От Запад : Scorpio Драгоценни камъчета оставих : 5913
Събраха се години : 143
След първия дъх на : 02.11.1874
В този свят съм : КралицатА
По душа съм : Нощна пеперудА
Думите ми в злато са... : 5919
Реверанси : 149
Довя ме вятърът тук на : 28.06.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 23 Окт 2008 - 9:34

еееееее kiss  swit
това е една стааара приказка,написана от мен и един приятел(по половинки), в едно време, което също се превърна в приказка    
и понеже не ми хрумна с коя от всички прекрасни чужди измислици да започна тази тема, реших да използвам нея ...
Сега е твой ред, Маркизо  wink

Бързо се изправяй и пиши следващата   rev

[You must be registered and logged in to see this link.]
Нежност На Неверница
Върнете се в началото Go down
http://aspasia-gentiana.blogspot.com/
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6088
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6071
Реверанси : 133
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 23 Окт 2008 - 17:04

...една стандартна вълшебна приказка от мен, за доброто в живота:
"Желанието на Феята"
В прохладните небесни селения, далеч от хорските очи, се намира вълшебното царство на малките феи. Те могат да правят всичко, всичко, което може да си представим, и желанията им винаги се сбъдват. Те се трудят ежедневно за нас хората. Когато страдаме, чуват молбите и стенанията ни и идват да ни помогнат. Често не ги виждаме като феи, защото са много потайни и обичат да се превръщат във всевъзможни неща. Обикновено когато ни видят че страдаме, те ни се притичват на помощ във формата на дъжд, любов, кладенец, пръст или трева, въобще във всичко, което им хрумне. Само едно не се променя – и то е сърцето им. Винаги го носят със себе си и то никога не спира да желае добро…
Имало едно време една малка фея, която се казвала Ния. Всеки ден тя помагала на хората по всевъзможни начини. Когато видела жаден човек, се превръщала в кладенец, когато видела изгубен, се превръщала във вътрешен глас, който да му подскаже накъде да тръгне… Един ден обаче Ния се събудила безкрайно уморена и с жестоко главоболие. Просто не можела да се надигне от розовото си пухено легълце във вълшебното царство. Още неотворила очи и вече дочула стоновете на хора, които се обръщали към небето за помощ. Феята едва се надигнала и изпъшкала сякаш на себе си:
– О, не! Ако трябва и днес да стана и да помагам на хората, просто няма да издържа. Искам поне за миг да ме оставят на спокойствие. Искам да бъда безгрижно облаче...
И още неизрекла думите си, феята се превърнала в облаче, което спокойно и бавно се носи по вятъра заедно с другите облачета.
– Иха-а – зарадвала се тя – колко е хубаво да си си просто облаче. Пускаш по някоя капка дъжд на хората и с това приключва всичко.
Другите облачета се усмихнали доволно на думите на новото облаче и се понесли заедно щастливи в небето. Изминали няколко часа, в които всички се носили блажено по вятъра. Изведнъж обаче някой смутил почивката им. Чул се силен и пронизителен вик:
– Помощ! Помогнете ми! Не мога да си извадя крака…
Никой не ме чува…Ох, помощ…
Долу се извивал прашен селски път, а край него в една долчинка имало обърната каруца. До каруцата, полегнал на една страна, лежал кон и цвилел. Кракът му бил затиснат от каруцата.
Помощ! Няма ли кой да ми помогне… – продължавал да цвили коня.
Другите облачета продължавали да се носят напред и сякаш никое от тях не чувало виковете на коня.
– Вижте този кон колко лошо се е приклещил и няма кой да му помогне – не се сдържала Ния, която сега била облаче – Погледнете надолу към земята.
– Голяма работа, какво ни интересува, ние бързаме да стигнем до житните поля, те имат нужда от нас – отговорили й в един глас другите облачета.
– Но…така ли ще го оставим. Наблизо няма никой… – изрекла състрадателната Ния.
– Да се оправя. Не е наша работа, пък и с какво ли можем да му помогнем… – отсекли грубо облачетата.
– Помощ! Помощ!… – продължавал да цвили коня.
– Е, добре – казала си Ния – ще се оправи все някак си. Ей сега ще му се притече на помощ някоя фея.
Другите облачета кимнали в съгласие.
Но… никоя фея не се появявала, а виковете и стенанията на коня не пресеквали. Облачетата продължавали да се носят по вятъра и скоро щели да отминат затиснатия от каруцата кон. Тогава Ния не се сдържала и решила да помогне. Затворила очи, за да се превърне в селянин. Но вместо това, от нея просто покапал дъжд. Когато погледнала надолу, видяла, че там е станало дори още по-зле. Дъждът се стичал по туловището на коня и той не можел да помръдне, за да си потърси място, където да се скрие от дъжда.
"Какво става?" – помислила си Ния и в следващия момент се сетила, че все още не е фея и не може да помага.
– Е, какво да се прави, ще трябва отново да стана фея. И без това няма смисъл. Каквото и да правя, сърцето ми ще си остане сърце на фея – продумала тъжно тя и без да губи време си пожелала отново да се превърне във фея.
Така и станало. След това, вече забравила умората си, Ния се превърнала в селянин, който минава край пътя. Селянинът помогнал на коня да се освободи и после погледнал, че в каруцата лежи човек.
– Какво е станало с господаря ти? – попитал селянинът.
– Прилоша му от жегата и изпусна юздите. Тогава не знаех накъде да тръгна и се обърнахме в тази долчинка – обяснил конят, пъшкайки.
– Добре – казал селянинът и изправил каруцата.
– Как успя да го направиш?! Досега не съм виждал човек да може сам да изправи обърната каруца – ахнал конят.
Селянинът се изчервил и не отговорил, само се метнал на каруцата и викнал:
– Дий, конче, бързо да стигнем до твоето село, че на господаря ти му е прилошало.
И конят потеглил. Вървели, вървели, докато не видели първите селски покриви.
Спрели пред първата къща, селянинът слязъл от каруцата с един скок и трескаво зачукал на вратата. Когато конят чул приближаващи се стъпки, затворил очи за миг и си отдъхнал. Вече били спасени – и той, и господарят му. Когато отново отворил очи, селянинът го нямало, а една яка и набита селянка отваряла скърцащата порта.
– Яне, Яне – провикнала се селянката, какво е станало с тебе – завайкала се тя край каруцата.
Закрещяла, натълпили се селяни от съседните къщи и бързо го пренесли вътре в двора. Намокрили му челото, дали му водица да пийне и той се свестил. После стопанката отишла при коня да му свали юздите и го помилвала:
– Браво на теб, кончето ми, браво! Намерило си само пътя и си докарало моя Яне. Ще ти сложа прясно сено да си хапнеш.
– Не на мен трябва да благодариш, господарке, а на селянина, който ни доведе – отвърнал й коня.
– Какъв селянин, аз не видях да е имало селянин, който да ви е довел – зачудила се стопанката.
– Имаше, но той изчезна.
– Милото ми конче, май и теб те е ударила жегата – не му повярвала господарката.
– Но…наистина имаше селянин, иначе как щях да изправя каруцата и да доведа господаря си дотук. Та аз съм само един кон.
– Добре, добре, сигурно си бълнувал, скоро ще се оправиш, ще си пийнеш прясна водица, ще си хапнеш и ще се оправиш – занареждала селянката.
– Па може и така да е било – разколебал се конят – да, може и така да е било. Сигурно наистина сам съм го довел.
И конят се запътил към хранилката си замислен за случилото се и леко поласкан.
– Да, бе, да – ако не бях аз, живи бяхте загинали – ядосала се първоначално феята, която слушала разговора на селянката и коня от небето. – Но какво да ви правя… – махнала после тя с ръка.
Сърцето на Ния бързо забравило неблагодарността на коня и горчивината, че не може да разкрие заслугите си. Била твърде срамежлива и потайна като всяка фея. Тя политнала още по-нависоко, откъдето можела да вижда по-добре дали някой друг не я зове за помощ. Заслушала се, защото отдолу вече се чувал гласа на дете от болницата на близкия до селото град… То крещяло с всичката си сила за помощ, за да може някой да го чуе…
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com
Тя
дух свети
дух свети
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 2099
В този свят съм : светулка
По душа съм : череша
Думите ми в злато са... : 932
Реверанси : 55
Довя ме вятърът тук на : 06.08.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 23 Окт 2008 - 19:04

Хайде и аз да "почерпя" с една приказка. Много обичам историйките на Джани Родари, за това, ето ...

Асансьор за звездите




а
тринадесетгодишна възраст Ромолето бил приет на работа като
помощник-келнер в кафене «Италия». Поверили му службата за домашни
поръчки и цял ден той тичал нагоре-надолу по улиците и по стълбите,
като па­зел равновесие с таблички, опасно претоварени с чашки, чаши и
купички. Най-много му досаждали стълбите: в Рим, както впрочем и по
други места на света, портиерките ревниво пазят своите асансьори и
забраняват личния до­стъп до тях на разни кафеджии, млекари,
зарзаватчии и други подобни.
Една сутрин телефонирали в кафенето
от апартамент четиринадесет на номер сто и три. Искали четири бири и
един леден чай. «Но веднага или ще ги изхвърля през про­зореца» —
прибавил един сприхав глас, който бил на ста­рия маркиз Венанцио, ужаса
на продавачите.
Асансьорът на номер сто и три бил от
най-недостъп­ните, но Ромолето знаел как да издебне портиерката, която
дремела в своята будка: вмъкнал се незабелязано в каби­ната на
асансьора, пуснал пет лири в машинката, натиснал бутона за петия етаж и
скърцайки, асансьорът потеглил. Ето първия етаж, втория, третия. След
четвъртия етаж, вместо да забави ход, асансьорът увеличил скоростта,
профучал край площадката на маркиз Венанцио без да спре и преди
Ромолето да има време да се учуди, целият Рим лежал в краката му и
асансьорът се издигал със скорост на ракета към небето, което било
толкова синьо, че изглеждало черно.
— Много ти здраве, маркизе
Венанцио — измърморил Ромолето, като потреперал. С лявата си ръка той
още дър­жал таблата с поръчките и цялата работа била доста смеш­на,
като се има предвид, че около асансьора се ширело на всички страни
междупланетното пространство и Земята, ей там долу, в дъното на
небесната бездна, се въртяла около себе си и влачела по своя път маркиз
Венанцио, който чакал четирите бири и ледения чай.
«Поне няма да
пристигна сред марсианите с празни ръце» помислил си Ромолето, като
затворил очи. Когато ги отворил, асансьорът бил започнал да се спуска и
Ромолето въздъхнал облекчено:
— В края на краищата чаят пак ще пристигне леден.
За
съжаление асансьорът се приземил в сърцето на една дива тропическа гора
и Ромолето, като гледал през стъклата, видял, че го заобиколили странни
маймуни с бради, които си го сочели възбудени и бъбрели с изклю­чителна
бързина на неразбираем език. «Може би паднахме в Африка» — помислил си
Ромолето. Но ето, че кръгът на маймуните се отворил, за да пропусне
едно неочаквано действуващо лице: един маймун в синя униформа, възкачил
огромен велосипед на три колела.
— Полицай! Давай, Ромолето!
И
без да брои: едно, две, три — младият помощник-келнер на кафене
«Италия» натиснал един бутон на асан­сьора, първия, който му попаднал
под пръста. Асансьорът потеглил със свръхзвукова скорост и чак когато
се отдалечил на известно разстояние, Ромолето си дал сметка, че
планетата, от която избягал, не можела да бъде Земята: нейните
континенти и морета имали съвсем други очерта­ния и докато Земята от
космоса му изглеждала нежно-синя, цветовете на тази планета преливали
от зелено до виолетово.
— Сигурно е Венера — решил Ромолето, — но на маркиза Венанцио какво ще кажа?
Докоснал
с кокалчетата на пръстите си чашите на под­носа — те били ледени, както
като излизал от кафенето. В края на краищата не били изтекли повече от
няколко минути.
След като преминал с огромна скорост безбрежно
пусто пространство, асансьорът отново започнал да слиза. Този път
Ромолето не се съмнявал:
— Я гледай! — извикал той. — Слизаме на Луната.
Какво ще правя тук?
Знаменитите
лунни кратери бързо се приближавали. Пръстите на свободната ръка на
Ромолето се преместили от чашите към бутоните на асансьора, но:
— Стоп! — изкомандувал си сам той преди да на­тисне който и да е бутон. — Чакай да помислим малко.
Разглеждал редицата бутони. Най-долният носел над­пис «3», което значи Земя.
— Да опитаме — въздъхнал Ромолето.
Натиснал
бутона за партера и асансьорът веднага сменил посоката. След няколко
минути прекосил римското небе, покрива на номер сто и три, стълбището и
се приземил точно до известната вече портиерка, която, неподозираща
междупланетната драма, продължавала да дреме.
Ромолето се спуснал
навън, без да се обърне да затвори вратата. Тоя път изкачил стълбите
пеш. Почукал на апарта­мент четиринадесет и изслушал мълчаливо, с
наведена глава маркиз Венанцио:
— Хей, къде беше през всичкото
това време? Знаеш ли, че откакто поръчах тези проклети бири и този
свръхпроклет леден чай, минаха цели четиринадесет минути? На твое място
Гагарин щеше да стигне до Луната.
«И по-нататък» — помислил си Ромолето, но не обелил зъб. За щастие напитките все още били съвсем ледени.
Ех, много нещо трябва да обиколи за един ден помощник-келнерът на кафене «Италия», който изпълнява до­машните поръчки...

от [You must be registered and logged in to see this link.]
Върнете се в началото Go down
http://caribiana.blogspot.com/
Gentiana
Dark Gothic Queen
Dark Gothic Queen
avatar

Аз съм : Female
От Запад : Scorpio Драгоценни камъчета оставих : 5913
Събраха се години : 143
След първия дъх на : 02.11.1874
В този свят съм : КралицатА
По душа съм : Нощна пеперудА
Думите ми в злато са... : 5919
Реверанси : 149
Довя ме вятърът тук на : 28.06.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Съб 25 Окт 2008 - 20:49

Върни се при мен , в нощ, когато плаче морето


Ти беше малка, слаба и объркана песъчинка, която вятърът изтръгна от топлите прегръдки на пясъка и хвърли в обятията ми.Чувах лудия му, подигравателен кикот, докато грабеше с шепи други песъчинки и ги запращаше над морето и в очите на времето.
Всяка песъчинка бе една глуха нота от мелодията на тропическия бряг, която падайки, замлъкваше завинаги.
Потъвайки, ти пронизваше мрака на морските дълбини с блестящите си остри златни ръбчета.
Писъкът на бледата ти душичка караше водораслите тревожно да стенат и да се гърчат нервно.
Рибите за миг забавиха интензивния си делничен живот и се разпиляха в различни посоки.
Коралите потъмняха и започнаха да се ронят в шепите на анемониите.
Аз, дремещата в унеса на безметежното си безвремие бисерна раковина, неволно се превърнах в твоята втора майка.
Приех те в меката си същност, която стана твоя люлка, пухено легло от нежност и грижа.
В студените нощи, когато високо горе гневни дъждове биеха с ледени камшици вълните и те галопираха като побеснели коне, повличайки в дълбините си заблудени кораби и мрежи, когато Луната се превръщаше в парче жълтеещ камък и замеряше сянката на Слънцето, когато целия свят приличаше на пустиня и пищяха от болка отраженията на мечтите, ти растеше в мен , обгърнат от седефената ми любов, която превръщаше сърцето ти в сияен маргарит.
В дните, които тук приличаха на нощи, почти толкова тъмни и тягостни,толкова безкрайно дълги и безлични, ти слушаше песните ми и растеше, растеше, растеше.
Вече нараняваше душата ми с яркия си блясък и тежеше на сърцето ми, но аз те обичах.
Ти беше моята музика, моето малко слънчице.Моята малка, плаха песъчинка.
Но животът навсякъде- и горе на пясъчния бряг, и долу, в океанските бездни , е суров и безкомпромисен.
И така, за всяка бисерна раковина идва миг, когато грубите ръце на търсачите на бисери, жестоко и безчувствено разчекват седефените им устни и изтръгват дъха им- тяхното мъничко съкровище, за да го отнесат далече горе в света на парите, хазарта и куклите без сърца наречени - хора.
Моят убиец бе смугъл и мускулест, с първичната грация на див горски хищник и с ограничения интелект на древен примат.
Той грубо ме хвърли в мрежата при другите, зъзнещи от болка и страх, мои сестрички и ни изнесе на режещата очите дневна светлина, горе на пустеещия островен бряг.
Изтръгна те от мен.
Брегът потъмня от скелетите ни.Рачетата получили диво сърцебиене от ужас и погнуса, бледнееха и умираха с нас.
Сбогом, моя бисерна нежност!
Ти ще живееш и блестиш на шията, пръстите или ушите на някоя мастита богата дама.
Но всяка нощ ще чуваш моята песен и шепотът на любовта ми, които ще пазят твоята светлина и ще живеят с теб.
Сбогом!
Нека животът ти бъде музика.


[You must be registered and logged in to see this link.]
Нежност На Неверница
Върнете се в началото Go down
http://aspasia-gentiana.blogspot.com/
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6088
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6071
Реверанси : 133
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 30 Окт 2008 - 8:21

СКИТНИКА И ЗВЕЗДАТА
( песен изгубена в нощта )
Разказана от Г.Ф.Стоилов
Вечерта се спускаше плавно по склона на голямата планина. Сенките бавно се удължиха и се плъзнаха като хищно търсещи пръсти из гората. Заглъхнаха една по една обичайни крамоли на горските жители, огласящи цял ден гората и всички се приготвиха за сън. Скоро щеше да се стъмни съвсем и въздухът да стане студено щипещ.
Двамата закъснели пътници следваха пътеката между дърветата, която започваше да се губи напред в сумрачния здрач на падащата нощ. Клоните губеха очертанията си и заприличваха на сочещи накривени пръсти. По-ниската от двете фигури се озърташе непрекъснато, докато спътникът му сякаш нехаеше за страховете от мрака. Затова пък, когато стана почти неразличим пътят им, той спря и вдигна глава към небето. Самотната ярка звезда, която винаги изгряваше първа, още преди денят да си одите, се намираше точно над тях и сякаш се опитваше да им даде малко светлина, за да могат странниците да продължат още няколко крачки.
- Ще пренощуваме тук – рече тихо едрият мъж, който личеше, че е на доста преклонна възраст, макар и тялото му да издаваше запазена сила и пъргавина. – Тази нощ няма да вали, макар и да бъде студено – додаде той и свърна от пътя.
- Мирише ми на влага – каза другия, не повече от седемнадесет годишен младеж, който не сваляше ръката си от дръжката на късия меч, закачен на пояса. – Може би ще завали. Да намерим някоя скала или пещера.
- Не, няма нужда. Виж Ал Таир как искри чист, познавам аз - няма ли го мътния отблясък, няма да има дъжд – уверено повтори стареца.
Момчето кимна и се наведе да вземе дебел паднал клон. Не беше първата нощ, която ще прекарат на открито, затова засъбираха дърва за огън. Много искаха да стигнат до селището и да се подслонят в хана, но времето не им стигна.
Зиме денят е къс и нощта бърза да го избута - обичаше да казва по-възрастния пътник, който също беше насъбрал няколко съчки и оглеждаше наоколо, търсейки удобно място за нощувка.
Момчето издиша и проследи бялата следа, която се откъсна от гърдите му – студено ще е. Наведе се за още един клон. Звездата спътничка може да им обещава суха, но със сигурност ще бъде много студена нощ – помисли си то.
- Тук е добре – посочи стареца една ниша под огромен бор.
Имаше естествено образувана полянка между бора и останалите дървета. Идеално място за лагер, леко затулено и даващо естествена преграда от една страна. Момчето побърза да подреди клоните – първо малките и крехките под формата на малка кула, а до тях постави в готовност дебелите, които ще трябва да поддържат огъня до сутринта. Стареца приклекна и започна да търка бавно дланите си. Започна да мърмори нещо неразбираемо, като песничка, но с неясни заклинателни думи. Измежду дланите му се появи призрачен огън, обвил кокалестите му пръсти и който той поднесе към клонките. Огъня се прехвърли на тях, близна ги с езика си и ги захапа. Само след миг вече гореше силно, а момчето побърза да хвърли няколко от по-дебелите дърва. Вече можеха да седнат и да се сгреят на лумналите пламъци.
- Ще ядеш ли? – каза стареца. Постави плетената торба пред себе си и се намести удобно, излагайки дясната си страна към идващата топлина.
- Да. Не сме спирали от обяд. Ето водата – момчето отвори своята торба и измъкна двете кожени кесии, които им служеха да носят вода и от мекото червено вино.
Без да говорят двамата започнаха да се хранят. Имаше малко хляб, сушено месо и няколко шепи от онези странни късни плодове, които стреца откъсна по пътя от едно дърво. Той веднъж надигна съда с водата, момчето пи два пъти. После събраха останалото от хляба, завиха го отново в ленената кърпа и го прибраха заедно с водата в торбата.
Сега вече се изтегнаха уморено на едната половина и се наметнаха другата на плащовете си. Започнаха да си разменят виното. Беше от хубавото, не много тежко и с добър аромат. Даваше нужната топлина в такива студени мигове.
- Дядо, защо онази звезда е първа в нощта? Другите по-далеч ли са от нея? – младежът се бе загледал към бясъка над главите им.
Звездата се открояваше от другите и с големината си и със силата, която излъчваше. То понякога си мислеше за тези небесни нанизи от светлинки - как мамят погледа, а остават винаги недостижими. Колко ли са далечни и няма ли как да ги достигне човек?
- Ал Таир ли? – стареца също се загледа нагоре, примижа с очи и надигна виното. Обичаше да го обзема топлината му. Сякаш жив огън се разгаряше вътре в него и връщаше младостта на кръвта в дълголетното му тяло. После каза: – Това е окото на дракона Ал Таир. Винаги бърза да се появи и да намери своята любима.
- Любима ли? Нима драконите могат да обичат? – учуди се момчето. Легендите за тяхната свирепа и безмилостна кръвожадност бяха подклаждани от нови и нови истории, разказвани от бардовете по ханове и страноприемници. Колко войни се бяха водили между хората и тези огненодишащи чудовища, но никога не бе чувал в тяхните сърца да е имало място за жал, камо ли за нещо повече.
- Един от тях със сигурност – Ал Таир! – Стареца го изрече с почит и сякаш леко преклони глава, когато отново погледна звездата над тях. После добави: - Не ми казвай, че не съм ти разкавал неговата история?
- Не, щях да го запомня. За колко дракона съм чувал, че са имали любими? Повечето разкази са за битките между тях и хората – младежът се усмихна и се завъртя, за да се намести удобно. Знаеше, че тази нощ ще чуе една от интересните приказки на дядо му. А и отдавна се беше убедил в тяхната правоверност и носена мъдрост. – Ал Таир... Странно име. Какво значи?
- Величествения. Името е на езика на древните. Този дракон е от първите, които са ходели по света в далечното минало. Тогава те не са враждували с никой, даже са се грижели за нас, помагали са ни за какво ли не. Били са нещо като водачи на другите същества по света, появили се векове след тях. На много неща са ни научили и нас хората, именно драконите в древността.
- Да, в това да избиват колкото се може повече от хората – жлъчно подметна момчето и се пресегна да хвърли поредното дърво към огъня, който веднага го обви в пламъци.
В хановете битките между рицарите и драконите бяха вечно обсъждани, затова и той не можеше да мисли другояче за летящите змиеподобни същества, размахващи бронираните си крила и издишващи снопове от огън.
- Грешиш, млади Ским... – стареца се замисли, гледайки как късчето от дъбов клон гори и продължи. – Някога драконите са били тези, който са дали на хората умението да си служат с огъня и неговата сила. Помниш ли историята за Пазителите на заветите? Пазителите са били именно дракони, те са следвали ревностно да бъдат спазвани повелите в книгите. Но това е било толкова отдавна и е съвсем друга история, сине, така че сега няма да разказвам за тях, а за Ал Таир.
- Да, за Ал Таир – Величествения! – каза тихо Ским. Обичаше тези стари истории. Носеха духа на миналото, когато – поне според дядо му – хората са били много повече хора от сега. Той се намести удобно и подпря глава с длан. – Разкажи ми.
Стареца се усмихна и поглади прошарената си брада, намести тялото си върху мекия мъх и започна:
- Дракона Ал Таир обитавал южната земя от хилядолетия. Замъка Връхни и полето със седемте града били неговите владения. Реката Дивина пресичала земите му и давала нужното за да бъде населението доволно и нахранено. Още от онези времена драконите обичали да живеят самотно, освен ако не трябвало да решават някакви важни проблеми с наместниците си от различните видове същества, който обитавали земите му – хора, елфи и тролове. Най-вече се занимавал с хората, които в онези времена все още имали нужда от помощ и напътствия. Елфите били тихи и ефирни, а троловете, колкото и да били неприятни, рядко изпълзявали извън своята Арка и вечно дълбаели в недрата на земята. Така че дракона рядко бивал притесняван, това ставало кажи-речи на стотина години – разказвача умело използваше гласът си и той упойващ, сякаш върна слушащото го момче хиляди и хиляди нощи назад във времето.
– Ал Таир живеел в замъка Връхни, който бил построен от бели мраморни плочи и се намирал на върха на високата черна планина. Планина, която била недостъпна за човек с нейните стръмни склонове и гладко изгладени от дъждовете скали. От замъка се виждала цялата долина и седемте града, които образували пръстен около черната планина. Имало поколения от жителите на градовете, които не били виждали дракона, но поне се опитвали да спазват добросъвестно законите му. Дракона също, както ти казах, рядко се появявал. Той прекарвал времето си в мислене. В мислене за живота, за неговите загадки, за това кога е било неговото начало и ако е имало такова, то кога ще бъде и неговия край. Опитвал се също така да отгатва метаморфозите на времето и други сложни и непонятни другимо мисли. Драконите, Ским, поне древните дракони, са се занимавали именно с такива неща, много по-късно е започнала битката им с човешкия род, комуто помогнали някога да се изправи на крака... и то не било по драконова вина това неразбирателство между довчерашните ученици, поискали да надминат учителите си. Но това е друга история. Я ми дай малко от виното.
Стареца отпи и накваси гърлото си, после запуши внимателно кесията и продължи.


Последната промяна е направена от skyblueirina на Чет 30 Окт 2008 - 8:32; мнението е било променяно общо 3 пъти
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6088
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6071
Реверанси : 133
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 30 Окт 2008 - 8:22

- В самия край на южните земи се намирала Омагьосаната гора. За нея си чувал нали?
- Аха. От там не е ли и коренът на родът ни? Разказвал си ми за нея.
- Да, но това също е било много отдавна – съгласи се дядото и протегна пръсти към огъня. Към тях се устремиха рояк искри и се завъртяха около ръката му. Стареца сякаш искаше да си припомни някое от своите невероятни умения. Той щракна с пръстите и рояка се пръсна в ярка светлина.
- Дядо! За гората?! – Ским върна стареца към разказваната история, беше свикнал с неговите дребни вълшебства, които може би един ден щеше да владе и той.
- Да, гората. Омагьосаната гора била дом за принц Еон Лъчистия, принцът на елфите от онези места. Елфите населявали всички погранични райони на света, сякаш се бояли да навлизат в земите на хората, а според мен просто не са искали да пречат никому. Имало северни елфи, имало западни, а в Омагьосаната гора живеели южните.
- Как някога всички са имали хубави имена – прекъсна го момчето. – Еон Лъчистия. Краля на Литания – Марк Сводолюбивия. Онзи рицар, който успял да се спусне в пещерата на забравата – Брус Думата Му На Две Не Става. Пазачът на третия печат - Изидор Неподкупния... И дори и този дракон – Ал Таир - Величествения.
- Така е било, сине, знам. Тогава хората са били отговорни за имената си. Получиш ли име, трябва да го заслужаваш, заслужил ли го – да го защитаваш. Да не го посрамваш и петниш. Името е било лицето на душата на човек, а и едва ли някой с покварено сърце ще може да се нарече с добро име, макар злите хора да са си имали своите черни имена. Имената са идвали най-често от народа, той те е кръщавал според делата. И е било трудно да извоюваш и запазиш името си. Понякога е истинско мъчение да го носиш цял живот и да отговаряш с него и за действията и за думите си непрекъснато, но мъжете тогава са били други... – Дядото направи пауза и тихо добави: - Дори и враговете. Да, древността е била сякаш повече пропита от чест, благородство и състрадание... Имало е някои неща, които днес ги няма.
Двамата лагеруващи се умълчаха за малко след тези думи. Ским използва това и стана да събере още един наръч дърва. Върна се на мястото и кимна на дядо си да продължава.
- Така – започна отново той. - Елфите съжителствали в относително разбирателство с хората и дори с подземните твари, троловете. Те обичали да строят домовете си високо в клоните на вековните дървета. Макар и да слизали да събират храна по земята, елфите живеели накацали между гъстите листа. Кажи го, почти не се срещали с другите видове от света. Основно се грижели за гората, за дърветата и за огромните поляни с цветя. Събирали росата рано сутрин, пеели вълшебните си песни заедно със звездите нощем и правели невероятни венци от преплетени цветя и слънчеви лъчи за различните празници, които често разнообразявали живота им.
- Прекрасен живот – вметна Ским и се прозя. Дълбокия напевен глас го упойваше. Също и лекото припукване от огъня. Той се вгледа за миг в него и улови рязкото пляскане, като с ръце, на два буйни огнени пламъка. Върховете им танцуваха, извивайки тънки снаги, сплели се като сноп огнени змии и неизменно губейки се в настлалия се нощен мрак.
Като бойни дракони по време на полет – си помисли той.
- Един ден – продължи стареца, - елфите открили, че някой започнал да яде част от гората им. Единият й край бил нащърбен, сякаш гладна, гигантска паст отхапала парче от нея. На следващата утрин – по-голямо парче. Нямало и помен от високите дървета, грижливо гледани дълги години, само оръфани чукани. Нямало ги онези, засети през тази пролет. Скоро щяла да бъде изядена цялата гора, преценили те, след като тъжно огледали остатъците. Поставените за през нощта стражи видяли, че виновниците са орда тролове от Арката – недалечното графство на противните същества. Сечали с мощни махове на брадвите и отмъквали вековните стъбла към Арката. Не подбирали и вземали всичко, което било на пътя им. Стражите побързали да съобщят на своите кои са виновниците. Принц Еон на другият ден незабавно се отправил с малка свита към крепостта на троловете – известната с мрака си Гнила кула на Арката. Пристигнали по обяд. Изродените същества го посрещнали още на входа и започнали да се държат по тролски гадно, като недвусмислено вадели и прибирали криви ръждясали мечове, кривейки лица в страшни гримаси. От тях непрекъснато смърдяло на блато, а от телата им се стичала слузеста тиня. Тролове – незнайно от кой създадени и оставени да живеят под небето. Еон Лъчистия смело влезнал в Гнилата кула и поискал да говори с тролския водач, граф Мердрет Черния. Елфите били само десетина, а троловете стотици и се били събрали във воняща черна тълпа около осмелилите се да ги навестят елфи. В техните селища рядко се мяркал някой, защото възможно било и да не излезе от там жив. За троловете още се говорело, че обичали човешкото месо, макар и да било повече легенда, но кой би искал да провери истиността й? Обикновено техния вид повече плашел, отколкото наистина да е страшен, но сега в очите им горяла липсваща преди уверена наглост.
- Огромния граф Мердрет се появил на една тераса. Бил грамаден, противен и видимо още пиян, макар и в неговият кървясал поглед да имало и още нещо, даващо му сила. Нещо хищно и жестоко.
С ръмжане попитал какво искат елфите от него. Еон Лъчистия обвинил троловете за изсичането на част от гората, което било в противоречие със споразумението им за съжителство. Според него, елфите трябвало да показват кои дървета могат да бъдат отсечени, колко и кога.
Графът изревал силно и това накарало всички черни, слузести тролове от крепостта да изпълзят за миг от подземните галерии. Те затворили в пръстен посетителите на техния пропаднал град. Той отпил от голям бокал с формата на държана от костелива ръка чаша. Виното протекло брадата му и ливнало върху бронята, покриваща тялото, но Мердрет не се избърсал, а запратил гневно бокала към тълпата.
Наклонил се на парапета на терасата, обявил, че съвсем скоро поискал за жена една от дъщерите на елфите. Тя го отхвърлила, затова той няма да остави и една съчка от Омагьосаната гора за дом на тези проклети същества, които мислят, че троловете не са достойни за тях.
Тролът държал в ръката си една добре позната цветна дреха и Еон Лъчистия се стъписал като я видял. Сега разбрал нещо, което било привлякло вниманието му от десетина дни. Неговата дъщеря, Лорейн, вехнала ден след ден от незнайна тъга. Незнайна и несподелена. Бил се загубил звънливият й смях, вечната усмивка на устните й рядко се появявала, а очите й сякаш винаги били мокри от сълзи. Това е била тайната, която я е измъчвала в тези дни. Значи този противен трол е помрачил щастието на кристалната душа на дъщеря му, която не е знаела как да му го съобщи.
- Графът с мучене и викове разказал как видял красивата елфова дъщеря да се къпе призори в езерото. Как поискал тя да го последва в неговия греховен свят, как Лорейн смело отказала и се скрила сред дърветата – нейния дом. Затова той решил да не остави ни едно.
- А и идва зима – добавил с гадно хилене графът, - моите тролове обичат да им е топличко – тълпата ревнала възторжено. Имал ли нещо против принц Еон?! – запитал нагло Мердрет и троловете посегнали към кривите си мечове със злобен кикот.
Елфът преценил, че десетина са малко, за да се бият с множеството от прогнили тела. А и имало нещо друго във вида на тролът, нещо твърде плашещо, за да бъде разбрано – сякаш някаква сила се била вселила в него и му давала мощта си. Затова само казал, че ще търси справедливост при господаря на Южните земи и се обърнал да си тръва. Не го спрели, но отговорът на Черния граф достигнал до него – Аз съм вече господар на тези земи!!!
- Нима онези мъртви райони, населени с кошмарни привидения, са остатъци от троловата армия? – Ским се беше потопил дълбоко в историята. Бе забравил и за огъня, и за виното. Затова бързо подхрани и огъня, и тялото си. Готов бе да слуша нататък.
- Да, това ни е останало от тези мрачни петна на древността. Троловете, Ским, според някои, са били пратени на света, за да дават контраст на заобикалящата ги красота и наредба. Сам не знам защо е така, но никой не може да знае защо и как е бил сътворен по тази наредба живота. Може би драконите са търсели именно тези отговори на големите въпроси. Може би са ги намерили, но хората просто не желаем да ги чуем.
Стареца се загледа отново към ярката звезда над тях. Сега вече бе една от безбройно многото на небето, но винаги си оставаше една от най-силните и ярките, а и само тя грееше със зеленикав пламък. Едно око, вечно търсещо нещо...
- Да продължим ли утре историята? – попита той момчето.
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6088
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6071
Реверанси : 133
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 30 Окт 2008 - 8:25

То се сепна и будно каза:
- Не! Не ми се спи, искам да я чуя цялата – и се нагласи да слуша.
- Добре – засмя се дядото и продължи. – Принц Еон си тръгнал от Гнилата кула жив, макар и да знаел, че скоро ще се наложи да бият с троловете или просто да им отстъпят гората си. Решил да говори с Ал Таир, дракона на който били всички подчинени. Но първо се отбил у дома, за да види Лорейн Тъмнокосата – неговата единствена дъщеря. Казали му, че отишла да нагледа една от поляните. Ясно било как се страхува да се срещне с баща си. Той я открил да помага на горските пчели да подреждат питите с мед. Сезонът за събиране на цветен нектар бил отминал и сега идвало времето за неговото преработване в големите пчелни кошери. Тя плачела, била нежно същество и най-леките тревоги помрачавали радостта й. А сега била причината за нещо много повече от дребна тревога. Еон тихо поискал тя да му разкаже какво се е случило. Лорейн прихванала със сноп сребърна нишка от пяжина дългите си до земята коси и върнала времето с десет дни назад.
- Била отишла рано призори на езерото Бяла, както правела всеки ден, за да се изкъпе, преди да тръгне да събира капките утринна роса заедно с другите девойки. Разбрала, че е наблюдавана твърде късно. Макар това усещане да го имало от няколко утрини, сега видяла и причината му. Отвратителния граф Мердрет се появил и застанал на брега, на крачка от водата – троловете мразели да се мокрят – и стъпнал с калния си ботуш върху изтъканата от леките цветове на дъгата дреха на Лорейн. Тя останала гола, но се загърнала с дългите си коси и така скрила от алчния поглед на трола тялото си. Очите му били кървясали от нощното пиене, а от устата капела гнила пяна на нескрито желание към нежния елф пред него. Лорейн била до половина във водата, не знаела дали да се скрие навътре или да побегне към гората. Все още ясната луна отразявала светлината си в кристалната вода и черните коси на принцесата сякаш се сливали с отражението им по повърхността. Приличала повече на езерна нимфа, отколкото на елф от гората. Което било едно и също за противния неканен посетител. Той обявил, че я иска за спътница в неговата Гнила кула. Бил я харесал и наблюдавал много дни – тук графът се захилил противно и наоколо пръснали гнили капки. Където и да паднели тревата съхнела. После започнал несвързано да й обещава целия свят, как всички щели да им се подчинят съвсем скоро и куп други пиянски, както се сторили на принцесата, бръщолевения. Тя все пак превъзмогнала страха си и смело излезнала от водата, косата й я опасвала като пелерина, стъпила на брега и погледнала твърдо противното същество на крачка от нея и казала само – Никога! След това побързала да изчезне сред дърветата. Граф Мердрет се задавил в словоизлиянията си за бъдещето си величие и докато се усети да я задържи Лорейн била далеч. Това било истината за срещата им, разбира се елфическата девойка доста се изплашила от всичко това, все пак тровете били подли и кой знае къде ще я причакат пак. Затова станала загрижена за всяка своя стъпка.
Това разказала красивата Лорейн Тъмнокосата на баща си, който не се забавил и побързал да поеме дългия път към замъка Връхни. Нямало време за губене. Трябвало да говори с господаря на тази част от света. Много неща не харесали на Еон в държанието и действията на троловете. Като огнена нишка плъзнала мисълта за война в досега мирния им живот. А могат ли елфите, свикнали да живеят в красота, да държат тежки мечове? Да се хвърлят в атаки срещу превъзхождащ ги противник? Едва ли за това се е появил вида им на света.
- Дядо, нима троловете са били толкова страшни?
- Не, те са били просто гадни същества, но имало нещо, което ги е направили силни. Ще стигна и до там. На, пийни си от виното, да го допием преди да заспим. Така е по-добре, нали?[/justify]
Стария човек също отпил и отново заразказва.
- И стигнал привечер Еон Лъчистия пред портите на замъка Връхни. Бил се изкачил по тайната пътека, която знаели само наместниците от всеки един вид, живеещи в земите на дракона. Досега се бил качвал само още един път, но преди много време. Погледнал назад и видял цялата долина под себе си. Ето там били селищата на хората, след това започала самата Омагьосана гора, а още по-назад била и земята на Арката и нейните противни обитатели. Реката Дивина пресичала полето и за миг била отразила кървавият цвят на залязващото слънце. Страшен знак за нещо лошо... Нещо кърваво...
Принцът стигнал до замъка малко преди залез. Потропал с медното хлопало и ударите тежко отекнали иззад дебелата врата. Знаело се, че дракона нямал прислуга, затова нямало и вратари. Кой ли ще дойде да отвори? – се запитал елфа, когато чул стъпки да приближават. Разбира се бил самият Ал Таир Величествения, който разтворил портала и излезнал навън с целия си блясък. Елфът бил забравил, че дракона е толкова голям, толкова величествен и могъщ. Побързал да се поклони и поздравил с добра вечер. След това вдигнал глава към извисяващия се метри над него господар. Той го гледал с единственото си изумрудено око, което казваха, че вижда по-надалеч от всяко друго зрение. Дракона се сторил някак си уморен, дали принцът не е дошъл в неподходящ час? Но владетеля на южните земи го приветствал и запитал какво е довело наместника на елфите тук.
Еон започнал да раказва за стореното от троловете, за разговора му с Мердрет, за притесненията на неговата дъщеря и поискал да бъдат спрени всички действия, водещи до неизбежна война между видовете в долината. Ал Таир кимнал и тежка въздишка се откъснала от покритите с елмазена броня гърди. Знаел бил за делата на трола – казал той, като гласът му бил необичайно тих за такова голямо тяло. Знаел още, че скоро ще станат още по-нагли действията му и дори ще започне да посяга на хора и елфи, предизвиквайки ги да го нападнат първи с цел всичко да излезне като самозащита. Знаел и за другите неща, които ще се случат в последствие. Драконите, сине, били много мъдри. Те можели да отгатват всеки следващ ход на времето. Казах ти, че търсели отговори на най-големите въпроси от живота и стотици години прекарват в размисли за това. Принц Еон не разбрал как така господарят му заявил, че го очакват още повече проблеми. Нима той няма да се намеси? Какво е станало, че уродливите същества се надигат така неочаквано? Ал Таир отново въздъхнал и казал, че вече няма да може да им помага. Идвало времето на мрака и хаоса. Троловете нали все ровят и копаят под земята, прокарвайки своите галерии навсякъде, намерили неотдавна Амулета на Първородните. Еон не бил чувал за него нищо, нито какво съдържал. Дракона обяснил, че това е най-силния символ на времето, всички дракони го тръсели от хиляди години, но неуспешно. За жалост именно троловете го изкопали, макар и да не знаели какво са намерили. Амулета е създаден от първичната енергия на Сътворението, той бил мощ и сила, каквато нямало равна с нищо друго. Онзи, който го притежава, трябва да бъде силен, за да устои на изкушенията и да може да го контролира, а Мердрет не е от тези същества и затова Амулета бързо завзема съзнанието му и ще го използва, като го преобразява малко по малко, увеличавайки черната му мощ. Тежки дни на мрак очаквали южните земи. Няма ли господарят да се намеси? – попитал Еон, разбрал какво се е случило. Ал Таир насочил голямото си око към неговата долина, която дълги години управлявал в справедлив ред. Всичко ще бъде заличено от идващия хаос. Искало му се да запази реда и спокойствието, но знаел, че е слаб срещу силата на Амулета. Нима може да се изправи срещу онази сила, дала в един миг съществуването на целия заобикалящ ги свят – реките, планините, звездите в небете, самото небе? Той се замислил какъв отговор да даде, този път не оставил съзнанието си да отлети надалеч, трябвало да намери решение по-бързо. Елфът стоял безмълвно и чакал, дракона отпуснал крила и така неподвижен му заприличал на статуя. А в главата му мислите препускали с мълниеносна бързина. Прехвърлял варианти за помощ от други страни, дали хората нямат да могат да се изправят срещу троловете? Не, прекалено слаби са. Елфите? Крехки и чисти създания, няма да устоят на зараждащата се черна мощ на Амулета. И в един миг дракона решил – ще отиде да се бие за хората и елфите, макар и обречен да загине! Стопанинът се грижи за своите и в лоши дни. Това е цената на управлението – ще даде живота си за тях. Нима това не е неговото призвание? Не е ли чакал именно този ден?! Че за какво друго са били стотиците години живот, ако не за да бъде даден в името на другите, изправяйки се срещу силата на всички времена?!


Последната промяна е направена от skyblueirina на Чет 30 Окт 2008 - 8:32; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6088
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6071
Реверанси : 133
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 30 Окт 2008 - 8:26

- Изправил се и разперил крила, Ал Таир обявил решението си на елфа. Нямало време за губене. Дори и не се сбогувал със своя замък, просто грабнал Еон, метнал го на рамо и литнал надолу към Омагьосаната земя. Слънцето, вече почти залязло, изпратило последните си лъчи към блестящото му тяло и дракона заискрял като падаща звезда – оставяща ярка огнена диря след себе си. Прелетял над седемте града, хората бурно му замахали – все пак бил добър господар и народа го обичал. Проследил течението на река Дивина и рибарите надали приветстващ вик. Разлюлял върховете на Омагьосаната гора и се спуснал в средата на голямата поляна, където имало рояк весело гонещи се със светулки елфически деца. Нощем, на лунната светлина, елфическите създания приличали на пръски от искрящи цветове, падащи от звездите.
Да, нима не си заслужавало да защити всичко това над което прелетял? – си казал, докато помагал на принцът да слезе. Не била ли тази спокойна земя негов дом стотици години? Нали именно в неговата закрила вярвали и елфи и хора. И най-малкото, което ще направи е да се опита да ги защити. Макар и със скъпата цена на живота си.
Елфите наобиколили дракона, повечето го виждали за първи път. В единия край на поляната няколко девойки плетели мрежи от лунна паяжина за събирането на утринната роса. Сред тях била и Лорейн, дъщерята на Еон Лъчистия. Тя се приближила плавно и поздравила баща си и неговия спътник, както подобавало на горска принцеса. Дракон и елф застанали един срещу друг. За един кратък миг, но станал за тях толкова огромен и необятен, те двамата се вгледали един в друг. Двамата изведнъж се озовали сами насред целия свят и се почувствали като две изгубени половинки, реели се до сега в пустиня от самота, които най-накрая станали отново едно цяло.
Дракона потънал в топлите сини очи на елфическата принцеса и разбрал, че тя е онази звезда, която изгрява само веднъж във вечността на времето, и дори само заради нея, вече е готов да се изправи срещу Амулета. Заради този топъл поглед. За разбирането на всичко, онова, което е нямало на кой да каже през целия си самотен живот. А Лорейн се потопила в изумрудения безбрежен океан на трупаната векове мъдрост и познания, които откривали безкрайни хоризонти в нейната душа и тя разбрала, че това е единствения господар на сърцето й. Всичко това станало само за едно трепване на очите им, но съдържало безкрайно много разменени мисли и усещания. Нямало нужда от тромави думи в този момент, двамата се разбирали само с мисли.
Лорейн изпратила своята – Върни се!
Дракона отговорил – Само за теб!
След това отново се озовали насред поляната и струпалите се елфи наоколо. Вече било призори, Ал Таир обявил, че тръгва. Принц Еон поискал да дойде за помощ, но господарят отказал и размахал мощните си крила и полетял към Арката.
- Пристигайки пред Гнилата кула, Ал Таир видял, че Мердрет го очаква вече променен изцяло от Амулета. Самият граф на троловете бил отдавна изгорял от силата му и сега само тялото било останало да служи на вечната мощ на Първородните, като било нараснало тройно и в силата си, и в ръстта си. Тролът попитал дали дракона идва да се присъедени към него? Нарекъл го – Мой по-малък братко. Дракона се бил родил дълго след края на Сътворението, когато повечето неща били вече на местата си, но може да се каже, че бил едно от първите същества след голямото нищо на времето. Това го правило част от семейството на Първородните.
Не, отказал дракона да стане част от тъмната сила и поискал Мердрет да му предаде Амулета. Той не бил достоен негов носител - Амулета е създаден да дава живот, а не да го разрушва в служба на мрака. И понеже Ал Таир знаел, че няма смисъл от повече приказки на вятъра, преди тролът да отговори, той нападнал устремно, като сътворил с крилата си силен ураган. Двата гиганта се вкопчили един в друг. Така започнала великата битка между тях, останала за хиляди години в легендите на простосмъртните.
Двете пламнали тела се обвили се във вихри от огнени пламъци. Събралите се тролове от Арката, хора от седемте града, елфи от Омагьосаната гора виждали само как огромното огнено кълбо, възнесло се над южната земя, се тресе от ставащото в него. Тежки гръмотевици се носели от вътрешността му и децата уплашено се притискали в майките си. Ревове, нечувани до тогава, ехтяли над земята и мъжете неусетно правели крачка назад в уплах. Тътен от разменени удари огласил южната земя и дори уверените в силата си тролове, предано следващи демоничния си нов водач, изпитали страх от грохота им.
Боят продължил цял ден и цяла нощ, след това още един ден и още една нощ... и още един... и още един... Седем дни и седем нощи света не си отдъхнал от трясъците, които решавали съдбата му. Пламтящята сфера в небето се гънела от несекващата борба на затворилите се в нея сили на мрака и светлината. Когато всички мислели, че това ще продължи вечно, в края на седмата нощ, силен гръм треснал, сринал Гнилата кула, срутил сводовете на Арката и настанала тежка тишина. Огненото кълбо изчезнало и в призрачният час на ранната утрин тролове, елфи и хора видели от него да излита само великия дракон Ал Таир, който обявил, че Амулета на Първородните е победен и отново ще служи в защита на живота. След това се понесъл към изгяващото слънце и направил почетна обиколка над цялата южна земя и приел възторжените приветствия на хората и елфите. Троловете побързали да сведат глави и да се скрият под земята и да копаят надълбоко в своите галерии, далеч от непобедимия дракон.
- Граф Мердрет ли? Той се разнесъл с първите слънчеви лъчи и никога повече не се появил – разказващия отново махнал към огъня с ръка и от него се надигнали рояк искри, които изчезнали бързо в мрака.
Стареца погледнал с усмивка младия си слушател, зяпнал и не смеещ дори да диша, и продължил:
- Ал Таир махнал още веднъж с крила, тълпите силно завикали името му, и след това се спуснал към една скала, която се опирала в края на Омагьосаната гора. Нямал сили да прелети до замъка си и той, дишайки тежко, най-накрая се предал на слабостта си, която опъвала мускулите му и натежавала все повече. Макар да бил надвил непобедимия носител на Амулета, вече усещал, че няма да се радва дълго на победата си. Краят му е близък, тежък бой бил и раните, получени в него, се оказали смъртоносни. В този момент от едно дърво слезнала Лорейн, която бързала да намери своя дракон. Тя пъргаво се заизкачвала по скалата, дългите й коси се развели след нея като плащ. Застанала смирена пред него и се вгледала в зеления пламък на драконовото око. Разбрала какво ще последва и заплакала. Седнала и поставила главата му в скута си. Ал Таир дишал тежко и накъсано.
Умирам – казал и се опитал да се усмихне, първата усмивка през тези години на самота.
Знам – отговорила тя и го погалила.
Той почувствал топлината, която му била нужна в студените нощи, ръката която да го стопли в тях. Все пак и един миг е достатъчен, за да се познае всичко онова, което е било непознато през стотиците години. Той с мъка казал, че ще вземе Амулета със себе си, не може да позволи отново да попадне в някой неподходящ. Затова ще го отнесе толкова далече, че никой повече да не може да го докосне и ще бъде негов пазител във времето. Лорейн кимнала и леден трепет я обзел, когато вечно отвореното око се затворило. Но мислите на дракона я успокоили - не било още време да се разделят. Въпреки че силите бавно и сигурно го напускали, сърцето му щяло да издържи още малко заради нея.
Изпей ми нещо – тихо се прокраднала молбата му.
Лорейн за секунда затаила дъх и след това запяла в тихата утрин любимата си мелодия и песен, понесла се ефирно в абсолютната тишина, която ги заобикаляла. Песента за Скитника и звездите. За вечното му желание да протегне ръка и да ги докосне... поне една от тях. За готовността му дори да изгори от звездната жар, но да може да стане част от този безкрай... За това как една звезда се смилила и му позволила да я докосне и с това изгорила мечтите на Скитника, който се превърнал в пламък от щастие, че е бил за миг - само един кратък миг - и той искрица от звездния огън...
Лорейн оставила последната дума от песента да се носи, така както оставила бисерните си сълзи да се стичат по лицето й, да капят като капки пролетен дъжд въху затвореното око на дракона, който ги усещал и разбрал, че именно това парене в сърцето ще му липсва в другия свят.
Нима е честно – казала принцесата, - да те открия, за да те загубя?
И аз да те чакам цял живот, за да се разделим на първата си среща – допълнил дракона мислено, който вече дишал толкова рядко. И все по-рядко. И все по-нарядко...
Не си отивай! – извикала Лорейн. – Не може да ме оставиш сама! Не може ли Амулета да ти помогне?
Ал Таир пратил успокоителна мисъл, че силата на Амулета ще му помогне за друго. Той изпратил образ на щастие и покой. Щял бил да се слее с огънят на звездите. Да докосне лицето им – както в песента на Лорейн. Затова щял да му помогне Амулета, но не и да го запази жив в този живот. Все пак битката да го спечели била извън вероятното и възможното, в едно друго измерение, непознато за останалите същества. И получените рани нямало сила, която да ги излекува, дори и неговата. Но имал възможност да направи друго – завършил дракона.
Остани завинаги с мен – отново се помолила Лорейн и първите слънчеви лъчи озарили сиянието на сълзите й. Толкова много имат да си кажат, толкова много още да видят...
Дракона издишал още веднъж и обещал да бъде винаги до нея, но в друга форма на съществуване. И последната му мисъл била, че е благодарен на това да я срещне, колкото и за кратко да е било, но оттук нататък, ще бъде завинаги над нея.
Завинаги! – казал и отворил огромното си око, което се откъснало от тежкото тяло с последния му дъх и се понесло към небето.
От този миг насетне звездата Ал Таир винаги първа изгрявала и последна се стопявала на небосвода. И Окото на дракона имало вече безбройни нощи, в които да бъде със своята любима, която го чакала всяка една от тях на същата скала, за да прекарат заедно поредната си звездна нощ.
Стареца млъкна и се загледа в леките потрепвания на пламъците. Тежка тишина настана, след като гласът му замря. Помисли си, че Ским е заспал, но момчето също бе вперило поглед в огъня. Историята му е харесала – каза си доволен дядото.
- Дядо, ами Амулета? – отрони се от устните на момчето.
- Дракона го отнесъл на небето, толкова далече, че никога да не може да бъде намерен от никой земен. Ние винаги носим в себе си изкушението и греха, сине, затова и Амулета е по-добре да остане недостижим за нас. Хайде, сега да спим, че е станало късно. Я виж Ал Таир къде е отишъл, сигурно е вече полунощ. Утре път ни чака.
- Аха – каза Ским и се излегна удобно, поставил ръка под главата си. – Лека нощ, дядо!
- Лека и на тебе, сине!
Стареца сложи два дебели клона, които трябваше да поддържат жива жарта до сутринта и също се приготви да спи. Легнал на гръб, той се загледа в голямата ярка звезда над тях, носеща име, което все още се повтаря поколение след поколение. Разбра също така, че не само момчето е слушало тази стара и престара легенда, дошла от далечните времена на миналото. Огнените искри я бяха издигнали високо, много високо в небето.
Малко по-късно двамата спяха дълбоко. Звездата Ал Таир премигна веднъж над телата им, също като око и от него се откъсна една единствена капчица сълза, която се понесе като искряща прашинка в нощната тишина и се намести в съня на момчето, което сънуваше за любовта между дракон и елф.
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com
Тя
дух свети
дух свети
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 2099
В този свят съм : светулка
По душа съм : череша
Думите ми в злато са... : 932
Реверанси : 55
Довя ме вятърът тук на : 06.08.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 13 Ное 2008 - 19:51

Най-най-най-любимата ми приказка

МАЛКАТА РУСАЛКА
Х.К.Андерсен

Далече, далече в откритото море водата е синя като листцата на най-хубавия синчец прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е много дълбока — толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да се поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население.
Защото ние не трябва да си мислим, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най малкото поклащане на водата мърдат като живи. Между клоните се гмуркат големи и малки риби, както у нас на земята прелитат птички по дърветата. На най-дълбокото място пък се издига палатът на морския цар. Стените му са коралови, високите му островърхи прозорци са направени от най-чист кехлибар, а покривът е от раковини, които ту се отварят, ту се затварят — според течението на водата. И туй изглежда великолепно, защото в раковините се крият прекрасни бисери, всеки от които може да служи за украса.
От дълги години вече морският цар беше вдовец, затова за домакинството му се грижеше неговата стара майка. Тя беше умна жена, но се гордееше много с високия си произход. Поради тая причина тя носеше на опашката си двайсет охлюва, когато на другите знатни госпожи бе позволено да носят само шест. Разбира се, за всичко друго тя заслужаваше похвала, особено за грижите си по своите внучки — малките морски русалки. Те бяха шест и всички бяха хубавици, ала най-малката беше най-хубава: кожата й бе чиста, нежна и прозрачна като розов листец, очите й — сини като дълбокото море. Но както всички други русалки и тя нямаше нозе и тялото й свършваше с рибя опашка. Малките русалки можеха да играят цял ден из палата в големите зали, по чиито стени растяха жълти цветя. Големите кехлибарени прозорци се разтваряха широко и тогава в залата идваха риби — също както лястовичките идват при нас, когато отворим лете прозорците. Ала там рибите отиваха право при русалките, ядяха от ръцете им и им позволяваха да ги милват.
Пред палата се простираше голяма градина с огненочервени и ясносини дървета. Техните плодове блестяха като злато, а цветовете — като буен пламък. Почвата, върху която растяха тия дървета, беше от най-ситен пясък, който изглеждаше синкав като горяща сяра. Изобщо всяко нещо на морското дъно имаше някаква особено синкава отсенка, та човек можеше да помисли, че се намира не в морето, а високо във въздуха, където гледа небе и отгоре, и отдолу. Когато времето е тихо, от дъното на морето се вижда дори слънцето. Тогава то изглежда като пурпурно цвете, из чиято чашка бликат потоци светлина.
Всяка от малките русалки имаше в градината по едно свое кътче, където можеше да копае и да сади цветя, когато си иска. Една от тях си беше направила цветна леха във форма на кит, друга искаше нейната леха да прилича на мъничка морска русалка. Най-малката пък изкопа своята леха кръгла като слънцето и посади в нея червени като слънцето цветя. Тя беше странно дете — тиха и замислена. Докато нейните сестри се радваха на разни любопитни неща, паднали при тях от разбитите кораби — тя освен ясночервените си цветя, прилични на слънцето, обичаше само една хубава мраморна статуя, изобразяваща прекрасен момък. Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение. Малката русалка посади около тая статуя червена плачеща върба, която израсна във великолепно дърво. Прекрасните й клони се свеждаха над мраморния момък и стигаха до синкавото пясъчно дъно, дето сянката им изглеждаше теменужна. Корените и върхът на върбата сякаш си играеха помежду си и искаха да се целунат. Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това, да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да й разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много й харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които се виждат по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не бе виждала птици.
— Когато навършите петнайсет години — каза баба й, — ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунна светлина по скалите и да гледате плаващите край вас големи кораби. Тогава ще видите също гори и градове.
На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички останали бяха с година по-малки една от друга, тъй че най-малката трябваше да чака пет години, за да изплува из морското дъно и да види какво става на земята. Ала всички сестри обещаха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им приказваше много, а пък имаше толкова не ща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
Нито една от русалките не гореше тъй силно от нетърпение да изплува на морската повърхност, както най-малката — същата оная, която трябваше да чака най-много и която беше винаги тиха и замислена. Често пъти нощем тя стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, из която пляскаха с опашки и перки рибите. Тя виждаше месечината и звездите, които наистина изглеждаха твърде бледни, но затова пък много по-големи, отколкото ги виждаме ние. Ако някога под тях минеше тъмен облак, тя знаеше, че това е или кит, който плува над главата й, или кораб, пълен с хора. А на хората, разбира се, и наум не идваше, че под тях на морското дъно живее прекрасна малка русалка, която простира белите си ръчички към кормилото.
Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи позволение да излезе на морската повърхност.
Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето святкат безброй свещи като звезди, да слушаш музика и шум от коли и хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си! И късно вечер, когато малката русалка стоеше пред отворения прозорец и гледаше нагоре през тъмносинята вода, тя си представяше големия град с всичкия му шум и движение и тогава й се струваше, че звънът на черковните камбани стига чак до нея — на дъното на морето.
На следната година и втората сестра получи позволение да напусне морското дъно и да плува, където си иска. Тя излезе на повърхността тъкмо в оная минута, когато слънцето залязваше, и тая гледка й се стори най-хубава от всичко. Цялото небе, разказваше сетне тя, блестяло като злато, а облаците… но туй не можело да се опише с думи. Червените и теменужни облаци се носели ту като дълго бяло покривало, ту като ято диви лебеди, които пътували нататък, дето залязвало слънцето. Русалката заплувала насреща им, ала в тоя миг слънцето се скрило и неговото отражение върху морската повърхност и по облаците угаснало.
След една година изплува и третата сестра. Тя беше най-решителна от всички и заплува нагоре по една голяма река, която се вливаше в морето. Чудни зелени хълмове, обкичени с лози, ограждали брега на реката. Кули и великолепни летни къщи се показвали сред прекрасни гори. Русалката слушала как пеели птичките, а слънцето греело толкова силно, че тя трябвало да се гмурка често във водата, за да разхлажда пламналото си лице. В един малък залив русалката съгледала цяла купчина деца. Те били съвсем голи и пляскали с ръце във водата. На русалката се поискало да си поиграе с тях, ала децата побягнали изплашени. Тогава срещу нея изтичало едно малко черно животно — тя не знаела, че това било куче — и залаяло тъй яростно, че русалката се уплашила и заплувала бързо назад в широкото море. Ала въпреки преживения страх тя не могла да забрави великолепните гори, зелените хълмове и хубавите дечица, които можели да плуват във водата, макар да нямали рибени опашки.
Четвъртата сестра не беше толкова решителна. Тя се поразходи из широкото море и после разказа, че там било най-хубаво отвсякъде: наоколо — докъдето окото ти вижда — само море, а небето синее над главата ти като захлупен стъклен звънец. Кораби тя също видяла, но толкова далеч, че й се сторили като чайки. Игриви делфини изскачали във въздуха, големи китове изхвърляли вода из ноздрите си, сякаш наоколо имало стотина водоскоци.
Най-сетне дойде редът и на петата сестра. Нейният рожден ден беше през зимата и затова тя видя туй, което сестрите й не видяха, когато за пръв път излязоха на морската повърхност.
Морето имаше зеленикав цвят и по него плуваха големи ледени планини.
Всяка от тях, както разказваше после царкинята, светела като бисер, а по големина надминавала дори кула, построена от хората. Тия планини имали най-различни форми и блестели като елмази. Русалката седнала върху най-високата ледена планина и всички кораби със страх се отдалечавали от това място, дето седяла тя и дето вятърът си играел с нейните дълги коси.
Ала привечер небето се покрило с облаци. Засвяткали мълнии и затрещяла гръмотевица, а морето издигало високо ледените планини, които се откроявали ярко при блясъка на светкавиците. Параходите сгънали платната си, хората тичали по палубите уплашени и смутени. Ала морската русалка седяла спокойно върху плуващата ледена планина и гледала как бялата светкавица бразди на криволици бурното море.
Всяка от сестрите, когато за пръв път излизаше над морската повърхност, изпитваше безкрайно щастие при гледката, що се откриваше пред очите й. Но понеже след туй русалките можеха да излизат на повърхността винаги когато си искат, лека-полека те свикнаха с всички гледки. Не мина и месец, когато сестрите започнаха да казват, че никъде не се чувствуват тъй добре и спокойно, както у дома си, на морското дъно.
Често пъти петте сестри се хващаха за ръце и изскачаха на морската повърхност. Те имаха прекрасни гласове, каквито хората нямат, и когато се дигнеше буря и крушение застрашаваше много кораби, русалките се приближаваха до тях и пееха сладко за хубостите на морското дъно и за напразния страх на хората да слязат долу. Но хората не разбираха думите им и мислеха, че бурята вие. Пък и те никога не можеха да видят всички чудеса на морското дъно, защото, когато се разбиеше някой кораб, хората се удавяха и влизаха мъртви в палата на морския цар.
Вечер, когато сестрите излизаха, хванати за ръце, над морската повърхност, най-малката оставаше самичка в кораловия палат и гледаше подире им. Искаше й се да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.
— Ах, дано навърша по-скоро петнайсет години! — въздишаше тя. — Аз зная, че ще обикна от все сърце света над водата и хората, които живеят там.
Най-сетне и тя навърши петнайсет години.
— Ето, виждаш ли, и ти стана вече голяма и постигна това, което желаеше — каза баба й. — Ела тук, аз ще те пременя като другите ти сестри.
И тя сложи на главата й венец от бели кринове и завърза на опашката й дванайсет охлюва, за да познават всички знатния й произход.
— Ох, боли ме! — рече русалката.
— Така е. Който иска да бъде нагизден, трябва да търпи. О, тя би захвърлила на драго сърце и премяната си, и тежкия си венец! Червените цветя от нейната градина й прилягаха много повече, ала нямаше що да се прави.
— Прощавайте! — извика тя и изплува нагоре — лека и светла като воден мехур. Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата. Ала облаците все още светеха в пурпур и злато и в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Въздухът беше тих и свеж, морето — спокойно. Насреща тя съгледа голям кораб с три мачти. Беше дигнато само едното му платно, защото наоколо не подухваше нито най-лек ветрец. От кораба се носеха музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до самото прозорче на една каюта и винаги когато вълните я подигаха, тя надникваше вътре през хубавите огледални прозорци и виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Той навярно нямаше повече от шестнайсет години. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба кипеше такова веселие. На палубата танцуваха моряци и когато князът отиде при тях, стотици ракети се извиха във въздуха и около кораба стана светло като ден. Малката русалка се уплаши и бързо се гмурна във водата. Но скоро тя подаде отново глава и тогава й се стори, че всички звезди на небето са паднали при нея във водата. Никога досега тя не бе виждала такова вълшебно зрелище. Големи слънца се въртяха около нея, прекрасни огнени риби изхвръкваха в синия въздух и всичко туй се оглеждаше в бистрата неподвижна вода. На самия кораб пък беше толкова светло, че там можеше да се види дори игла. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка стискаше той ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
Ставаше вече късно, но малката морска русалка не можеше да откъсне очи от кораба и от хубавия момък. Разноцветните фенерчета изгаснаха, нямаше вече ракети из въздуха, топовните гърмежи бяха престанали. Само долу под водата се чуваше някакъв глух шум. Ала русалката продължаваше да се люлее върху вълните и да гледа през прозорците на каютата.
Но ето духна вятър и заклати кораба. Едно след друго платната започнаха да се издигат. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, в далечината за блестяха светкавици. Идеше страшна буря и моряците бързаха да приберат платната. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Вълните растяха като големи черни планини и сякаш искаха да съборят високите мачти, ала корабът плуваше като лебед между тях и възлизаше отново върху гребена им. За малката русалка такова плуване беше твърде приятна разходка, но хората от кораба мислеха иначе. Корабът скърцаше и пращеше, дебелите му дъски се огъваха под напора на вълните. Главната мачта се пречупи като тръстика и тогава корабът полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя сама трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плуваха из водата. От време на време настъпваше такава тъмнина, че нищо не можеше да се види. Когато пък блеснеше светкавица, наоколо ставаше тъй светло, че се виждаше ясно всичко на кораба. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща й. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който не можеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.
На сутринта бурята утихна, ала от кораба не бе останала нито следа. Слънцето изгря из водата пурпурно и бляскаво. Бледното лице на княза се обагри с лека руменина, ала очите му стояха все още затворени. Малката русалка го целуна по високото хубаво чело и отметна назад влажните му коси. Стори й се, че младият човек прилича на мраморния момък в нейната градина. Тя го целуна още веднъж, обхваната от силното желание да го съживи.
Върнете се в началото Go down
http://caribiana.blogspot.com/
Тя
дух свети
дух свети
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 2099
В този свят съм : светулка
По душа съм : череша
Думите ми в злато са... : 932
Реверанси : 55
Довя ме вятърът тук на : 06.08.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 13 Ное 2008 - 19:52

Тогава русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини,
по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ято лебеди.
Долу край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше
някаква голяма бяла постройка. В градината й растяха лимонови и
портокалови дървета, а край вратите се виждаха високи палми. Там морето
образуваше малък залив, който беше тих, но много дълбок. Точно на това
място до скалата, покрита с бял пясък, доплува русалката с младия княз.
Тя го сложи на пясъка, като повдигна главата му, за да го огреят
топлите слънчеви лъчи.
В същото време в бялата постройка забиха
камбани и в градината влязоха много млади момичета. Тогава русалката
заплува назад, скри се зад няколко високи камъка, които стърчаха над
водата, и покри гърдите и косите си с морска пяна, за да не вижда никой
лицето й. Оттам тя следеше какво става с момъка.
Скоро при скалата
дойде едно младо момиче. Отначало то сякаш се уплаши много, но страхът
му трая само миг. Момичето извика хора и русалката видя как князът се
събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Той не се усмихна само
на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я
много огорчи и когато заведоха момъка в голямото здание, русалката се
гмурна натъжена в морето и се върна в палата на баща си.
И по-рано
русалката беше тиха и замислена, но от тоя ден нататък тя стана още
по-мълчалива. Нейните сестри я питаха какво е видяла първия път, когато
е колязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.
Неведнъж
след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави
младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората
ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но
не виждаше княза — и винаги, когато се върнеше в къщи, ставаше още
по-тъжна. Русалката имаше само една утеха — да седи в своята градинка и
да прегръща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек.
Тя престана да се грижи за цветята си. Те пуснаха корени като в пущинак
по всички пътечки и вплетоха тъй гъсто стъблата и листата си в клоните
на дърветата, че в градината стана съвсем тъмно.
Най-сетне русалката
не можа да се стърпи и разказа на една от сестрите си всичко. Това
узнаха веднага и другите й сестри, а така също и още две-три русалки,
но те не обадиха никому тайната освен на най-близките си другарки. Една
от тях познаваше княза. Тя също беше видяла празника на кораба и
разправи откъде е хубавият момък и де се намира родината му.

Хайде, сестрице, води ни! — рекоха и другите русалки, като се
прегърнаха и заплуваха към онова място, дето се издигаше палатът на
княза.
Тоя палат беше изграден от блестящ жълтеникав камък и имаше
широки мраморни стълби, една от които слизаше право в морето.
Великолепни позлатени кубета се издигаха над покривите, а между
клоните, които ограждаха цялата постройка? имаше мраморни фигури — също
като живи. През бистрите стъкла на високи прозорци се виждаха разкошни
зали със скъпи копринени завеси и килими, а стените бяха украсени с
такива чудни картини, че да ти е драго да ги гледаш. Посред
най-просторната зала имаше голям водоскок. Струите му стигаха чак до
стъкления покрив на тавана, през който слънчевите лъчи падаха върху
водата и върху прекрасните растения около водоскока.
Сега малката
русалка знаеше къде живее князът и често пъти привечер започна да идва
тук сама. Тя се приближаваше до сушата много повече от сестрите си и
дори се осмели да плува нагоре по тесния канал под великолепния балкон,
който хвърляше дълга сянка върху водата. Там тя дълго седеше и гледаше
младия княз, който мислеше, че е съвсем сам на лунната светлина.
Понякога
вечер момъкът се разхождаше под звуците на музика във великолепна
лодка, украсена със знамена. Тогава русалката поглеждаше из зелената
тръстика и когато вятърът развееше нейното дълго сребърно було, ония,
които го виждаха отдалеч, си мислеха, че туй е лебед с разперени криле.
Често
пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето,
русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се
радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни колко силно бе
притискала главата му до гърдите си и колко горещо го бе целувала
тогава. А той нищо не знаеше за това и дори насън не можеше да си
спомни за нея.
Всеки ден хората й ставаха по-мили, всеки ден се
усилваше желанието й да живее между тях на земния свят, който й се
струваше много по-голям от подводния. Та нали хората можеха да
преплават морето с корабите си и да се качват по планините по-високо от
облаците. А земите, които те владееха, се разстилаха с полята и с
горите си по-далеч, отколкото виждаха очите й. [???] й имаше още много
неща, които тя искаше да узнае, ала сестрите й не можеха да отговорят
на всичко.
Затова русалките отидоха при старата си баба, която познаваше много добре света над водата.
— Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? — попита малката русалка. — Не умират ли и те като нас?

Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да
живеем триста години, но когато умрем, превръщаме се във водна пяна и
нямаме дори гробища, за да отиват там нашите роднини.
— Аз на драго
сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига само
да стана за един ден човек! — рече тъжно русалката.
— Я по-добре не мисли за това — каза бабата. — Тук ние си живеем много по-хубаво и сме по-щастливи, отколкото хората на земята.

Значи аз ще умра и ще се превърна в проста пяна? Няма да чувам песента
на вълните, няма да виждам повече моите мили цветя и червеното слънце?
Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
— Не —
отвърна бабата. — Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му
станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките
му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност,
само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще
изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде душа, но ще запази и своята.
Ала това никога не се случва. Туй, което тук, в морето, се смята за
много хубаво — рибята опашка, — там, на земята, се струва на всички
много грозно. Такъв чуден вкус имат земните хора: за да бъдат хубави,
те без друго трябва да притежават две смешни подпорки, наречени крака!
Малката русалка въздъхна и погледна натъжено своята рибя опашка.

Бъди доволна от съдбата си! — каза баба й. — По-добре да пеем и да се
веселим през тия триста години, които ни са определени за живот. Това
време наистина не е малко. После ще ни бъде приятно и да си починем.
Тая нощ в нашия палат ще има бал.
Наистина балът беше необикновен.
Такава забава не можеше да стане на земята. Стените и таванът на
голямата танцувална зала бяха направени от дебело, ала прозрачно
стъкло. Безброй грамадни раковини, розови и зелени, стояха край двете
страни на залата и изригваха сини огньове, които осветяваха не само
вътрешността, но блестяха и през стените, тъй че цялото море наоколо
беше силно осветено. Виждаха се всички риби — големи и малки, които
идваха до стъклените стени. На някои риби люспите бяха пурпурночервени,
на други изглеждаха златни и сребърни. По средата на залата течеше
широк шумен поток и в него морските кавалери и дами танцуваха под
звуците на собствените си чудни песни. Такива прекрасни гласове хората
нямат. Малката морска русалка пееше най-хубаво и всички й пляскаха с
ръце и с опашки. За миг тя усети в сърцето си голяма радост. Тя знаеше,
че никой няма по-хубав глас от нея — нито в морето, нито на земята. Ала
скоро русалката си спомни пак за земния свят и не можеше вече да се
откъсне от мислите си за хубавия княз, не можеше да прогони тъгата си,
че няма човешка душа. Незабелязана от никого, тя излезе от бащиния си
палат и докато другите се веселяха, тя седеше натъжена в своята малка
градинка. Изведнъж русалката чу над водата звуци от рог и си помисли:
„Ето, той се разхожда сега там горе — тоя, който ми е по-скъп от баща и
от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих
отдала цялото щастие на моя живот. Аз бих се решила на всичко, стига
само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Докато
сестрите ми играят в татковия палат, аз ще отида при морската
магьосница, от която винаги съм се страхувала. Може би тя ще ми даде
някакъв съвет и ще ми помогне.“
И малката морска русалка излезе от
градинката си и заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше
магьосницата. Досега тя никога не бе плувала по тоя път. Тук не растяха
нито цветя, нито морска трева — само голо пясъчно дъно се разстилаше до
самия водовъртеж, дето водата кръжеше със страшен рев като воденично
колело и завличаше в дълбочината всичко, що попаднеше в нея. Русалката
трябваше да мине през тоя грозен водовъртеж, за да влезе във владенията
на морската магьосница. Оттам нататък пътят водеше през топли извори,
из които клокочеше кал и които магьосницата наричаше свои торфени
блата. Зад тях се намираше нейната къща посред една вълшебна гора:
всички дървета там бяха полипи, сиреч наполовина животни, наполовина
растения. Те изглеждаха като стоглави змейове, израснали из земята.
Клоните им приличаха на дълги лигави ръце с пръсти като жилави червеи.
От корена до върха си полиците мърдаха всичките си стави к всичко, що
им попаднеше, те обвиваха силно с ръце и вече не го пущаха. Малката
русалка застана пред тях цяла скована от ужас. Сърцето й тупкаше от
страх. Тя беше вече готова да се върне назад, ала изведнъж си спомни за
княза и за човешката душа и почувствува нов прилив на решителност. Тя
свърза здраво на главата си дългите си коси, за да не ги уловят
полииите, притисна ръце към гърдите, ай и се стрелна бързо като риба
край мръсните полипи, които протягаха към нея жилавите си ръце и
пръсти. Тя забеляза, че всеки полип държеше със стотина малки ръце,
като с железни клещи, всичко, що бе успял да хване. Хора, загинали в
морето и потънали на дъното, стърчаха с белите си скелети в техните
прегръдки. Кормила, сандъци, кости на земни животни — всичко туй те
държаха и не пущаха, ала най-страшното бе, че русалката видя в ръцете
им дори една малка русалка, която полипите бяха уловили и удушили.
Най-сетне
тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се;
търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми.
Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук
седеше морската магьосница и хранеше от устата си една жаба точно тъй,
както у нас хранят със захар канарчетата. Отвратителните тлъсти змии тя
наричаше свои пиленца и им позволяваше да играят върху широките й
надупчени гърди.
— Зная какво ти трябва — рече магьосницата. — Макар
желанието ти да е много глупаво, аз все пак ще го изпълня, защото то ще
ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти искаш да се избавиш от
своята рибя опашка и да получиш вместо нея две подпорки, с каквито
хората си служат при ходене, за да спечелиш любовта на хубавия момък.
Но ти не само искаш да спечелиш неговата любов, а да получиш още и
човешка душа.
И при тия думи магьосницата се разкиска тъй силно и
тъй отвратително, че жабите и змиите изпопадаха изплашени от гърдите й
и започнаха да се търкалят по земята.
— Ти идеш тъкмо навреме —
продължаваше магьосницата. — Утре след изгрев слънце аз не бих могла да
ти помогна чак до края на годината. Аз ще ти приготвя едно питие, с
което ти ще изплуваш към земята преди изгрев слънце. Седни на брега и
го изпий. Тогава твоята опашка ще се раздели на две части и всяка от
тях ще се превърне в това, което хората наричат хубаво краче. Разбира
се, ти ще изпиташ от туй много силни болки и ще ти се стори, че някой
те е разсякъл с остър меч. Всички, които те видят, ще започнат да
говорят, че ти си най-прекрасното създание на земята. Ти ще запазиш
своя въздушен вървеж и нито една танцувачка в света не ще може да се
движи тъй леко като теб. Ала при всяка стъпка, която ще правиш, ще ти
се струва, че стъпваш върху остри ножове и нозете ти ще се обливат в
кръв. Ако си съгласна да изтърпиш всичко това, готова съм да ти помогна.
— Да — каза малката русалка с треперещ глас и помисли за княза и за човешката си душа.

Но ти трябва да знаеш — рече бабата, — че щом веднъж получиш човешки
образ, не ще можеш да станеш пак русалка и няма да се върнеш никога при
сестрите си в бащиния палат! И ако не сполучиш да спечелиш любовта на
княза дотолкова, че той да забрави заради тебе баща си и майка си, да
се привърже към тебе с душата и с тялото си и да те вземе за своя жена,
ти не ще получиш и човешка душа! Още на другия ден след сватбата му с
друга жена твоето сърце ще се пръсне и ти ще станеш на морска пяна.
— Съгласна съм! — каза малката морска русалка и побледня като мъртвец.

Ала ти трябва да възнаградиш и мен — продължаваше магьосницата — и туй
ще ти струва твърде скъпо. Ти имаш най-прекрасния глас в цялото
подводно царство и, разбира се, мислиш с него да омагьосаш момъка. Ала
тоя глас ти ще трябва да дадеш на мен. За скъпото си питие аз искам да
получа най-хубавото, което имаш. Нали аз ще влея в това питие капки от
моята кръв, за да бъде то остро като меч.
— Но ако ти ми вземеш гласа — рече малката морска русалка, — тогава какво ще ми остане?

Прекрасното ти лице — отвърна магьосницата, — твоят въздушен вървеж и
твоите говорещи очи. Това е достатъчно, за да се омагьоса едно човешко
сърце. Е как, да не би да ти е минало вече желанието? Изплези езичето
си, аз ще го отрежа и ти ще получиш чудотворното питие.
— Тъй да бъде — каза русалката и магьосницата приготви котлето, за да свари вълшебното си питие.

Чистотата е хубаво нещо — рече тя и изтърка котлето със змии, които
свърза в голям възел. Сетне одраска гърдите си и вля в котлето няколко
капки от своята черна кръв. Дигна се пара и в нея се очертаха
най-чудновати образи.
Всяка минута магьосницата хвърляше все нови
неща в котлето и когато то завря, човек можеше да помисли, че плаче
някой крокодил. Най-сетне питието беше готово. То беше прозрачно като
най-бистрата вода.
— Ето, вземи го — извика магьосницата и отряза
езика на малката морска русалка. Русалката онемя и не можеше вече нито
да пее, нито да говори.
— Ако полипите поискат да те хванат, когато
се връщаш през гората — каза магьосницата, — пръсни им само една капка
от това питие и ръцете и пръстите им ще се пръснат веднага на хиляди
късчета.
Ала малката морска русалка не почувствува нужда да си
послужи с това средство. Полипите сами се дърпаха уплашено от нея, щом
съглеждаха прозрачното питие, което светеше в ръцете й като ясна
звезда. Така русалката бързо преплува гората, блатото и шумния
водовъртеж.
Насреща й се виждаше вече бащиният палат. В голямата
танцувална зала факлите бяха изгаснали. Изглеждаше, че там всички спяха
дълбоко. Но тя не смееше да влезе при домашните си, защото беше няма и
се готвеше да ги напусне завинаги. Сърцето й се сви от болка. Русалката
се промъкна тихичко в градината, откъсна по едно цветче от всяка леха
на сестрите си, изпрати хиляди въздушни целувки на бащината си къща и
се издигна на повърхността на тъмносиньото море.
Върнете се в началото Go down
http://caribiana.blogspot.com/
Тя
дух свети
дух свети
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 2099
В този свят съм : светулка
По душа съм : череша
Думите ми в злато са... : 932
Реверанси : 55
Довя ме вятърът тук на : 06.08.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Чет 13 Ное 2008 - 19:52

Слънцето не беше
изгряло, когато тя видя палата на княза и се изкачи по великолепната
мраморна стълба. Месецът ръсеше чудно сияние. Русалката изпи горчивото,
парливо питие на магьосницата и почувствува, че двуостър меч прониза
нежното й тяло. Тя падна в несвяст и се простря като мъртва. Когато
слънчевите лъчи целунаха морето, русалката се пробуди и усети остра
болка. Ала пред нея стоеше хубавият княз. Той впи в нея черните си като
въглени очи, а тя наведе поглед. Едва сега русалката забеляза, че
рибята й опашка бе изчезнала и че на нейно място се белееха
най-хубавите крачета, каквито можеше да има едно момиче. Но русалката
беше съвсем гола и затова се покри с дългите си прекрасни коси.
Князът
я попита коя е тя и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само
с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я
хвана за ръка и я заведе в палата си. Както й бе предсказала
магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка такава болка, сякаш
стъпваше върху остри игли и ножове. Ала тя търпеше с радост всичко.
Лека като перце, вървеше подръка с княза и той, както и всички други,
се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
Нагиздиха русалката в
скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в
палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Прекрасни
девойки, облечени в злато и коприна, дойдоха и запяха пред момъка и
родителите му. Една от тях пееше най-хубаво от всички и момъкът й
ръкопляскаше и й се усмихваше. Мъчно стана на бедната морска русалка.
Тя знаеше, че бе пяла много по-сладко от другите и си мислеше: „О, ако
той знаеше, че заради него пожертвувах завинаги гласа си!“
След
пеенето девойките започнаха да танцуват под звуците на чудна музика.
Тогава и русалката издигна хубавите си бели ръце, застана на върха на
пръстите си и се понесе из залата в чудна игра, каквато никой дотогава
не бе виждал. При всяко нейно движение хубостта й изпъкваше по-ясно, а
очите й говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на
девойките.
Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше
князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката
танцуваше и танцуваше, макар че всеки път, когато нозете й докосваха
земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове.
Момъкът й каза, че тя ще остане завинаги при него и ще спи пред вратата
му на кадифени възглавници.
По негово желание й ушиха мъжки дрехи,
за да може тя да ходи на езда с него. Заедно бродеха те из благоуханни
гори, където зелените клончета докосваха раменете им и малките птички
пееха сред свежите листа. Заедно се изкачваха по високи планини и макар
че нежните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с
радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци като птичи ята,
които отлитат в чужди страни.
Нощем, когато всички в палата спяха,
русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно й беше да
потапя изранените си нозе в студената морска вода, която ги разхлаждаше
и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите
близки на морското дъно.
Една вечер нейните сестри плуваха ръка за
ръка край това място. Те пееха тъжни песни. Русалката им кимна с глава,
сестрите я познаха и започнаха да й разказват колко много е натъжила тя
всички. На следната нощ сестрите й дойдоха пак при нея, а веднъж тя
видя в далечината и старата си баба, която години наред не бе излизала
на морската повърхност, видя и баща си — морския цар — с корона на
главата. Те протягаха ръце към нея, но не смееха да дойдат тъй близо до
сушата, както сестрите й.
Всеки ден князът се привързваше все повече
към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я
направи своя жена — това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане
негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска
пяна още на другата сутрин след сватбата му.
— Мигар ти си ме обичал
повече от всички? — говореха сякаш очите на малката морска русалка,
когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.
— Да,
ти си ми най-скъпа от всичко — отвръщаше князът, — защото имаш добро
сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно младо
момиче, което видях веднъж и което навярно никога вече не ще видя. Аз
бях на един кораб, който се разби от бурята. Вълните ме изхвърлиха на
брега близо до някакъв манастир, дето живееха няколко млади момичета.
Най-младото от тях ме намери на брега и ми спаси живота. Аз го видях
само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Но ти
приличаш на него и почти изместяш неговия образ от сърцето ми. Онова
момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати
теб. С теб никога не ще се разделим.
„Ах, той не знае, че аз му
спасих живота! — мислеше русалката. — Аз го пренесох в гората край
манастира. Аз седях, покрита с морска пяна, и гледах дали не ще дойдат
хора. Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от
мен!“ — И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче. Князът
каза, че момичето принадлежи на манастира. То никога не ще се върне в
света и те няма да се срещнат. А тя живее при него, вижда го всеки ден,
тя го обича и би му дала целия си живот.
Ала ето, разнесе се мълва,
че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него
щели да пътувах много придружници. А русалката клатеше глава, като
слушаше тия разговори, и се усмихваше, защото отгатваше най-добре
мислите на княза.
— Аз трябва да замина — каза й той. — Аз трябва да
видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме
накарат насила да се оженя за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица
от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се
оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
И
князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и
притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката
възпламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа.
— Нали ти
не се страхуваш от морето, мое нямо дете? — попита я той, когато те
стояха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към
съседното царство. И князът й разказваше за бурите и за спокойното
море, за чудните морски риби и за това, което водолазите виждат в
дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото
знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.
През една
светла, луннна нощ, когато всички на кораба спяха освен кормчията,
русалката седна на борда и се загледа долу в прозрачната вода. Стори й
се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба
със сребърна корона на главата и гледаше през водата носа на кораба.
Ала ето че сестрите й изплуваха на повърхността. Те гледаха тъжно и
кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже
колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк от кораба
и сестрите й се гмурнаха веднага в дълбочината. Морякът пък помисли, че
бялото, що е видял да плава над водата, е било морска пяна.
На
следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица
на съседното царство. Всички камбани биеха. От високите кули се
разнасяха тръбни звуци, а войници с развети знамена и със святкащи
щикове се строиха в редица, за да посрещнат княза. Всеки ден имаше нови
тържества. Ала царкинята още не беше дошла в града. Разправяха, че тя
се възпитавала някъде далеч, където изучавала всички добродетели.
Най-сетне тя пристигна.
Малката морска русалка гореше от нетърпение
да види дали наистина царкинята е тъй хубава и от пръв поглед трябваше
да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала.
Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни
клепки светеха тъмносини кротки очи.
Князът прегърна заруменялата си годеница.

О, аз съм много щастлив! Това, за което не смеех дори да мечтая, се
изпълни сега! — извика той и като се обърна към русалката, добави: — Аз
зная, че ти ще се зарадваш на щастието ми, защото ме обичаш най-много
от всички тук.
Русалката целуваше ръката на княза и й се струваше,
че сърцето й вече се пръска от мъка. Нали на другата сутрин тя трябваше
да се превърне в морска пяна.
Отново се разнесе камбанен звън.
Вестители тръгнаха из града да разгласят сред народа новината за
сватбата. В черквите димеше тамян из скъпоценни кадилници. Младоженецът
и невястата си подадоха ръце. Малката морска русалка, облечена в злато
и коприна, държеше роклята на невястата. Ала тя не чуваше празничната
музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта,
която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят.
Още
същата вечер младоженците се запътиха към кораба. Гърмяха топове,
развяваха се знамена, а в средата на кораба се издигаше скъпа палатка
от злато и пурпур, с великолепни възглавници. Тук младоженците трябваше
да прекарат тихата прохладна нощ.
Вятърът наду платната и корабът заплува леко и бавно през прозрачното море.
Когато
мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на
палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на
повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и
затанцува с другите. Тя се носеше по палубата като подгонена
лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега
русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните й нозе се
прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка,
защото болката в сърцето й беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за
последен пък княза, заради когото бе напуснала семейство и родина, бе
жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за
които той нищо не знаеше. Тая нощ за последен път тя дишаше с него един
въздух, гледаше дълбокото море и звездното небе. Сега я чакаше вечна
нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога вече не
можеше да има.
А върху кораба дълго сред полунощ кипеше веселба.
Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът
целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата
влязоха ръка за ръка в прекрасната палатка.
На кораба настана
тишина. Само кормчията стоеше при кормилото. Малката русалка се облегна
с белите си ръце върху борда на кораба и се загледа на изток, откъдето
трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я
убие. Ала изведнъж из дълбините на морето изскочиха нейните сестри. Те
бяха също тъй бледни като нея. Дългите им прекрасни коси не се
развяваха вече от вятъра — те бяха отрязани.
— Ние ги дадохме на
магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя
ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти
трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв
опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се
превърнеш пак в русалка, ще слезеш при нас на дъното на морето и ще
изживееш твоите триста години, преди да станеш мъртва солена пяна върху
морската повърхност. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди
изгрев слънце. Нашата стара баба тъжи непрестанно за тебе и белите й
коси опадаха от скръб, както паднаха нашите под ножицата на
магьосницата. Убий княза и се върни при нас! Побързай! Виждаш ли
червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се
покаже и ти ще умреш.
Сестрите въздъхнаха дълбоко-дълбоко и се скриха под водата.
Малката
морска русалка дръпна пурпурната завеса пред вдода на палатката и видя
хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се
наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където
утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия
бляскав нож и отново впи поглед в княза, който шепнеше в съня си името
на младата си жена. И ръката, която държеше ножа, потрепера… С бързо
движение русалката го захвърли надалеч в озарените от червена светлина
вълни. И там, където той падна, из водата пръснаха сякаш капки кръв.
Още веднъж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от
кораба в морето и мигом почувствува как тялото й се разтапя на пяна.
Ето
слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената мека пяна и
малката морска русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и
над главата й се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. През тях
тя можеше да различава белите платна на кораба и червеникавите облаци
по небето. Гласовете им бяха тъй сладки и неж ни, че ничие човешко ухо
не можеше да ги чуе — също тъй, както ничие човешко око не мо жеше да
види вълшебните същества. Те летяха без криле из въздуха — само с
лекостта си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като
тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
— Къде ли
съм попаднала? — запита тя. Гласът й прозвуча тъй неуловимо и нежно,
както гласовете на чудните същества и тия гласове никаква земна музика
не можеше да повтори.
— При дъщерите на въздуха — отвърнаха
съществата. — Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с
човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на
въздуха също нямат човешка душа, но те могат да я заслужат с добри
дела. Ние летим в топлите страни, където задушният, зноен въздух убива
хората, и носим там благодатна прохлада. Ние пръскаме из въздуха
уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако в
продължение на триста години ние вършим добри дела, тогава ще бъдем
надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към
същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове
и след триста години можеш сама, с добри дела, да придобиеш безсмъртна
душа.
Малката русалка дигна светналия си поглед към слънцето и за пръв път очите й се наляха със сълзи.
В
това време на кораба настана отново оживление. Русалката видя как
князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната,
която бягаше по вълните, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в
морето. И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата,
усмихна се на княза и заедно с останалите дъщери на въздуха се издигна
към розовите облаци, които плуваха по небето.
— След триста години тъй ще се възнесем в царството небесно!

А може и по-рано! — прошепна една от дъщерите на въздуха. — Невидими ще
долетим в къщите на хората, дето има деца, и ако намерим някое дете,
което радва роди телите си и е достойно за тяхната обич, ще се усмихнем
и тристагодишното ниблуждение ще се намали с една година. Ако пък
срещнем лошо, непослушно дете, тогава ще заплачем от мъка и всяка сълза
ще добави по един ден към дългия срок на нашето изпитание.
Върнете се в началото Go down
http://caribiana.blogspot.com/
Тя
дух свети
дух свети
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 2099
В този свят съм : светулка
По душа съм : череша
Думите ми в злато са... : 932
Реверанси : 55
Довя ме вятърът тук на : 06.08.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Съб 15 Ное 2008 - 21:30

[You must be registered and logged in to see this link.]
Върнете се в началото Go down
http://caribiana.blogspot.com/
Тя
дух свети
дух свети
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 2099
В този свят съм : светулка
По душа съм : череша
Думите ми в злато са... : 932
Реверанси : 55
Довя ме вятърът тук на : 06.08.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Съб 22 Ное 2008 - 9:35

Една приказка от мен flowers

ОБЛАЧЕТАТА НЕ ОБИЧАТ ДА СЕ СБОГУВАТ


Снощи Облачето се разсърди на Луната. Вече цяла зима, всяка вечер я завиваше с тънкото си, почти невидимо одеалце, но снощи не го прави.
Просто мина край нея и дори на се обърна. Луната се сви. Брадичката и потрепна, миглите и се спуснаха над тъжните очи, за да прикрият бликналите в тях сълзички. Прииска и се да викне след него...да попита поне...защо...Но не го направи. Знаеше, че добре възпитаните Луни никога не викат след тръгващите си Облачета. Беше и чудно как така...какво се беше случило, че то я подмина...Друга Луна ли беше намерило? Обидата в нея тежеше...Поне...поне да беше казало защо...Помръкна блясъка и. Златистата и кожа се покри с тъмни петънца. Звездите тревожно заблестяха. Зашушукаха като пчели в мастиления кошер на небето.
А Луната мълчеше...Искаше и се да потъне в най-черната дупка на космоса, да я погълне и никога, ама никога повече да не засвети! Болеше я от обида. Болеше я, защото се чувстваше предадена. Чувстваше се пренебрегната...Изоставена...Не знаеше дали обича Облачето. Никога не беше се замисляла за това. Просто знаеше, че то идва, стопля я, завивайки я с ефирното си одеалце, без да скрива сияйната и красота и някак... мислеше, че това е нормално. Нали тя беше Кралицата на Нощното небе... Сега обаче и стана някак празно. Да, звездите си бяха там...И с тях можеше да си говори. Но сега техните брътвежи и се струваха ужасно досадни. Вятърът и той се завърташе около нея, ама с него какво ли може да си каже една Луна...вятър-приказки... Няколко други облачета, като видяха, че Луната е сама се втурнаха едно през друго да я прегръщат, обаче техните одеалце не стига, че не топлеха достатъчно добре, ами на всичко отгоре скриваха лъчистите и блясъци...Луната ги отпрати с пренебрежение. Искаше да е сама. Съвсем сама. Малкото облаче си беше заминало. Беше я изоставило. Без дори да помаха за сбогом. Чак сега тя осъзна, че то не е било просто Облаче. Било е най-специалното Облаче от всички. Нейното Облаче. Луната обърна гръб на Земята, покри с длани очите си и неудържимо се разрида...Плака така цели три дни...А ако за миг поне беше погледнала към Земята, щеше да види...
Щеше да види как Нейното Облаче просто изпълнява задълженията си. Бедната Луна не знаеше, че най-добрите облачета получават привилегията да се превърнат в капчици от първия пролетен дъжд, с който се завръщат тревиците по поляните. А Нейното Облаче безспорно беше най-доброто. Затова именно него избраха да поведе ятото облачета към очите на Пролетта, където всички дружно щяха да се гмурнат и да се излеят над Света под формата на кристални, свежи капки дъжд.
Малкото Облаче просто не обичаше сбогуванията. Не искаше да натъжава Луната. Не искаше да и каже, че неговата съдба е да се излее над Земята. Че неговият живот под формата на облаче е бил до тук. Сега трябва да се превърне в пролетна сълзичка и да напои семенцето на най-усмихнатата зелена тревичка. Мислеше си, че Луната ще го забрави бързо. Кралиците бързо забравят малките ефирни облачета. Така си мислеше Облачето, докато потъваше в топлите очи на Пролетта...И продължаваше да си мисли така, докато превърнато в сребриста капчица летеше към една горска поляна. Малкото му облачево сърчице се свиваше от мъка, че никога няма да може да погали Луната отново. И болката от това караше Капчицата, в която се беше превърнало да искри още по-кристално.
Най-после Облачето-Капчица тупна на меката горска почва. Заоглежда се и смело започна да си проправя път през нападалите борови иглички, семена от шишарки и разни буци пръст към спалнята на бебетата на тревата - малките семенца. Други капчици се втурнаха след него. Семенцата кротко спяха зимния си сън и чакаха дъждът, който щеше да ги събуди. Облачето - Капчица си избра едно малко, сънено семенце, гушна го в нежната си прегръдка и му прошепна, че вече е време...време е за разлистване... Семенцето отвори очи, целуна капчицата, тя попи в жадните му устни и то бавно започна да се превръща с пролетно стръкче трева. Протегна крехко коренче надолу, вкопчи се здраво в земята и с всички сили протегна ръчички нагоре, прокопавайки си път към въздуха и небето. Когато челцето на тревичката се подаде над земята беше нощ. Зеленото стръкче се измъкна, изтръска полепналите по него прашинки пръст и пое дълбоко въздух. Беше прекрасно! Свежия нощен въздух, аромата на разлистена гора, тихия шепот на вятъра...Тревичката погледна към небето. Трептящите светлинки на звездите я накараха да премалее от красота... Но златистия диск на Луната накара сърчицето и да спре да бие за секунда. Когато видя Луната, изплуваща иззад хребета на близката планина сякаш хиляди спомени от някакъв друг, отдавна минал живот нахлуха в съзнанието и... Луната и липсваше! А тревичката никога до сега не беше я виждала. Но така и липсваше докосването и...шепота и, усмивката... И в този миг Луната я съзря - малко, крехко стръкче трева, току-що излюпило се от зимен сън, с още измачкана дрешка...но с някакъв особен сребрист отблясък. Съвсем не беше като другите тревички. Беше крехка, почти ефирна и някак почти нереално отразяваше лунните лъчи, когато се плъзваха по дребното и зелено телце. Луната не спираше да я гали. Някаква особена нежност предизвикваше в нея тази тревичка. Сега всяка нощ Луната я обгръщаше с лъчи и малко по малко онова чувство, което си беше тръгнало заедно с Облачето се връщаше у нея.
Живяха така цяла пролет. И почти цяло лято. Пред прага на есента един човек със сламена шапка, тъмносин дочен панталон и потник на райета дойде на горската поляна, извади остра метална коса и...тревите се разридаха...Сребристо-зеленото стръкче беше между първите, които паднаха посечени. От раната му бликна мъничка светла капчица и се търкулна в пръстта. Още преди да попие обаче един слънчев лъч я парна. Само за секунда тя проблясна като диамантче в пръстта и после ...просто изчезна... Но другите тревици, вглеждайки се внимателно към небето видяха как капчицата отлита на горе, превърната в почти прозрачно бяло Облаче.
Когато нощта се спусна Луната отчаяно се взираше в поляната да срещне своята малка тревица...но нея я нямаше. Бедното Лунно сърце изкрещя от болка. Не искаше...нямаше сили вече да бъде изоставяно. Не искаше вече никога да обича. Никога! Защото всички, които обикнеше си тръгваха...
Лунните сълзи са тежки. И невидими. Може да разберете кога луната плаче, само ако в сърцата ви има детектор за лунни сълзи. Иначе те остават невидими, съвсем невидими. Но на малкото Облаче не му трябваше такъв детектор. То чувстваше Луната с душата си, с цялото си същество. И когато усети сълзите и яхна най-бързия див вятър, за да стигне до нея. Да и каже, че пак е тук. Че всъщност никога не си е тръгвало. Че винаги са били заедно. Че я обича. Че е Нейното Облаче. И колкото и сезони да се сменят, те пак ще са заедно. През зимата то ще я гали и завива с нежността си, през лятото тя ще го прегръща с лъчи. Че раздялата е нещо, което не съществува. Защото когато обичаш...просто те има.
Върнете се в началото Go down
http://caribiana.blogspot.com/
mari_et
контеса Средиземноморски бриз
контеса Средиземноморски бриз
avatar

Драгоценни камъчета оставих : 784
Думите ми в злато са... : 232
Реверанси : 8
Довя ме вятърът тук на : 19.11.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Съб 22 Ное 2008 - 16:27

Върнете се в началото Go down
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6088
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6071
Реверанси : 133
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Съб 22 Ное 2008 - 22:39

КОЛЕДНА ПРИКАЗКА
Алфонс Але
[You must be registered and logged in to see this link.]

Точно преди три години, тоест по Коледа, се бях озовал зад решетките на един малък затвор в Йоркшир, заподозрян в кражба, измама и опит за изнудване, и набеден за неспазване на благоприличието, нещо, върху което ми е крайно неудобно да се спирам тук.
Най-обидното в случая беше не толкова самото задържане, колкото по кое време на годината ставаше то.
Винаги съм обичал Коледа, този празник на децата и семейното огнище, Коледа, веселия Коледа.
Китка имел, китка бял имел, час по-скоро имел!
В Англия, а най-вече в Йоркшир, повече откъдето и да било другаде, коледният празник лъха на домашен уют и топлина, нещо, за което парижката наденица дава само слаба... съвсем слаба представа.
Ако е за уют, тук не можех да се оплача. Килията ми беше уютна, дори, бих казал, прекалено уютна.
Пазачът беше... Ох! какъв странен пазач! Бивш horse-guard, загубил единия си крак във войната против ашантите[You must be registered and logged in to see this link.].
И тъй като на времето постъпил на служба като horse-guard заради униформата, сега продължаваше да парадира с нея, макар че единият му крак го нямаше и че беше обикновен пазач.
И да си призная, ставаше ми весело, като гледах дървения крак от едната страна, а от другата - кожения брич, ботуша и шпората.
Тази гледка беше толкова умилителна!
Ето че Бъдни вечер наближаваше.
Само като си помислех, че бях канен на вечеря на островите Ферое, на гости на семейството на благочестивия евангелистки пастор!
Всички вие, читатели, или почти всички вие сте били в затвора; но като сте били там, видели ли сте да вали сняг?
Ах! колко непоносимо е да гледа човек как вали сняг, когато е в затвора!
Единственото нещо, което още ви свързва с външния свят, шумът от улицата, прелестният уличен шум (sweet noise), утихва.
Не се вижда вече нищо, не се чува вече нищо.
А снегът се сипеше безспирно, косо, сух, ситен сняг, сипеше се гъсто, от което моята малка килия потъваше в мрак и сякаш се задъхваше.
Липсваше ми най-вече един вид шум, който бях свикнал да чувам и който ми харесваше в затвора: почукването на дървения крак на пазача, излязъл да се разходи на двора.
Най-напред трак!... глухото обаждане на дървения крак по настилката, после чат!... триумфалното приплясване на петата на ботуша, съпроводено от металното подрънкване на шпората; после това се повтаряше.
Дали моят стар horse-guard беше спрял да се разхожда или крачките му не се чуваха заради снега?
Задавах си тези въпроси с онова излишно безпокойство, към което предразполага бездействието на килийния живот.
Коледната вечер бе настъпила и аз все не можех да се реша да си легна.
Камбаните забиха най-напред в града, после в съседните по-малки енории.
Потънали в сняг и забулени в далечината, те ме накараха да изпитам такова вълнение, че очите ми взеха да се замъгляват от сълзи.
Винаги плача, като чуя селските камбани да бият в далечината.
- Go in! - казах, съвземайки се от синкавото съновидение.
Някой чукаше на вратата на килията.
Беше едно нежнорозово създание на около петнайсет години; в лявата си ръка държеше малка кошница, а в дясната - китка имел.
- Good night, sir - каза то.
- Good night, miss - отговорих аз.
След което тя продължи по английски:
- Не ме ли познахте?
- Разбира се, че ви познах - отговорих на същия език, - мисля, че съм ви виждал в един албум на Кейт Грийнуей.
- Не, не там.
- Ами тогава на една хубава картина на Роберт Калдекот.
- И там не.
Мълчание.
- Как така! - каза тя закачливо, - нима не си спомняте? Миналата година ме избавихте от сигурна смърт. Тъкмо пресичах Trafalgar Square, когато изведнъж, безпричинно, единият от бронзовите лъвове на този площад се нахвърли върху мене. Хукнах да бягам. За мой късмет оттам минаваше един омнибус и вие пътувахте с него на горната платформа. Виждайки какво става, вие се наведохте и светкавично с две ръце ме изтръгнахте от опасността. Посрамен, лъвът се върна на мястото си и застина обратно в позата, която му беше отредил скулпторът.
Колкото и да напрягах ума си, нищо такова не можех да си спомня. Но тя упорстваше:
- Как може да не си спомняте омнибуса за Bull and Gate. Отивахте на вилата на вашия приятел Ломбарди, вила Чиавена.
Притиснат до стената от толкова подробности, побързах да се предам.
Тя извади от кошницата си сливовия пудинг на признателността, няколко шишета вино и двамата весело се гостихме.
Призори тя избяга, отнасяйки сърцето ми и празните шишета.
Оттогава се мъча да си припомня какво ми се беше случило на Trafalgar Square.
Но все не мога.
Както не мога да си спомня затвора в Йоркшир, нито пазача с дървения крак, нито пък неговата нежнорозова дъщеря със сливовия пудинг и шишетата вино.
Какво нещо е животът, човек забравя всичко.
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6088
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6071
Реверанси : 133
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Пон 24 Ное 2008 - 16:54

ПРИКАЗКА ЗА ДЪЖДОВНАТА ФЕЯ
Мария Иванова - Фьон (филифьонката)
[You must be registered and logged in to see this link.] [You must be registered and logged in to see this link.]

Едно време, отдавна, много отдавна, преди още хората да се затворят в познанието и да прокудят вълшебството, живяла една малка фея. Наричали я дъждовната фея, защото познавала езика на дъжда и често я чували да говори с него. За себе си казвала, че умее да обитава облаците и те били единственият и замък. През деня лежала във високите треви и съзерцавала разгъването на владенията си, а понякога нощем самата луна и служела за светилник и осветявала отвътре призрачните облачни градежи, засилвайки усещането и за високи триизмерни пространства.
Малката фея обичала много движението на небесата. Обичала също докосването на вятъра, шумоленето на листата, слънчевите лъчи и светлосенките… Но най-много обичала дъжда. Не познавала по-нежно и по-властно докосване от това на водните струи през лятото. Тръпнела цялата, когато небесният свод се свличал притъмнял и тежък над земята и почти докосвал челата на човешките същества. Точно когато всички се разбягвали в търсене на завет и на сушина, тя се чувствала най-силна на открито, защото стихията я дарявала с частица от небесния безкрай.
-Не си отивай никога от мен. – казала един ден феята на дъжда. – Имам нужда и от шепота на капките ти, и от тътена на светкавиците ти и от хладните ти ласки. Не съм щастлива, когато те няма.
-Не ме задържай при себе си. – примолил се в отговор дъждът, защото знаел за властта, която тя имала върху него. - Аз съм скитник. Имам нужда да си отивам и да се връщам. Ограничените пространства отнемат от силата ми и ме карат да се измъчвам от копнежа си по хоризонта.
Но феята чувствала по-силно от всичко останало нуждата си от него, затова го приковала към своите земи и дълго време не го пускала да си отиде.
-Освободи ме – заплакал един ден дъждът. – Вятърът ми каза, че зад хоризонта земята е суха и животът вехне. Защо ме задържаш при себе си? Аз съм на всички и съм ничии.
-Добре тогава. – отвърнала тя – Ще те пусна, но ще дойда с теб.
И при тези думи се превърнала в дива гъска и полетяла с дъждовните облаци. Години наред летяла след дъжда. Когато пороят руквал си възвръщала човешкия облик и тичала през водните стени на летните бури. Но с минаващото време бурите станали за нея ежедневие и я правели все по-малко щастлива.
-Защо вече ласките ти не ме радват? – попитала веднъж дъжда.
-Знам ли? Може би защото можеш да ги имаш по всяко време.
Феята дълго време не се решавала да зададе въпроса какво трябва да направи, за да изпита отново радост, защото предугаждала отговора и той я плашел.
-А ако върна на небето силата, с която ме е дарило? – запитала, когато най-сетне събрала смелост.
-Ти го каза. – отвърнал дъждът.
-Но тогава ще стана смъртна като всички останали…
-Не търси съвет от мен. Аз не познавам смъртта, така окончателна, както я познават смъртните. Умирам всеки ден и всеки ден слънцето ме възкресява от земния ми, или воден гроб.
Феята се умълчала. Дълго време и трябвало, за да вземе решение. Дълго време дивата гъска летяла след дъждовните облаци. Докато един ден…
-За какво ми е да имам целия свят, ако не мога да го копнея? За какво ми е всичкото време на света, ако преминава равно и безрадостно? Не искам силата, която имам, щом тя ми дава всичко, което искам.
При тези думи протегнала нагоре ръце и тогава се случило нещо невиждано до този миг: от дланите и излетели седем цветни лъча: седемте вида власт, с които небето я било дарило. Властта над живите твари, над огъня, над виделината, над растенията, над безкрая, над водната стихия и над здрача. Седемте лъча, слети в едно, плавно се заизкачвали нагоре и за миг свързали небето с малката и фигурка. Дъждът затихнал удивен и затворил във всяка своя капка спомена за този миг.
Едва когато цветовете се разсеяли във въздуха (едно детенце ги нарекло “дъга”), феята разбрала какво е направила, седнала на тревата и заплакала. Дъждът и махнал с прозрачна длан и продължил по пътя си. Страдала много тази, която някога била фея, докато дъждът се завърнал, но това, което изживяла тогава с нищо не можело да се сравни. По-ласкав и по-могъщ от всякога и се сторил възлюбеният и. Не че той се променил… просто този път го била чакала и знаела, че го има само за миг…
Оттогава преминали много поколения. Животът отдавна оттеглил безкрайното си дихание от любимата на дъжда. Но всеки път, когато той си спомни за своята фея, в небето се извива дъга…
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com
skyblueirina
МаркизатА- златен минзухар
МаркизатА- златен минзухар
avatar

Аз съм : Female
Драгоценни камъчета оставих : 6088
В този свят съм : Маркизата
По душа съм : пазителка на тайни
Думите ми в злато са... : 6071
Реверанси : 133
Довя ме вятърът тук на : 21.08.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Сря 7 Яну 2009 - 19:52

Йордан Радичков
Сянката на магарето

Веднъж магарето си вървеше по пътя, но му беше кисело, защото печеше силно слънце, а наоколо нямаше никъде сянка, за да спре и да си почине. Помахваше си от време на време с опашка да се разхлади, но можеш ли да се разхладиш в жегата с една опашка! Е, и с уши, разбира се, махаше, но колкото и да са големи магарешките уши, пак не могат да го спасят от зноя.

И както си крачеше, магарето съгледа, че сянката върви до него и му се криви. Щом то махнеше с опашка, и тя махаше с опашка, щом мръдваше ухото си, и сянката си мръдваше ухото.

— Тъй ли! — каза магарето. — Сега ще те науча аз тебе!

Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва. То почна да тича и си мислеше, че ще остави сянката сама на пътя, нека се поти в горещата пепел. Тича, колкото тича, и спря да си поеме дъх, но щом се обърна, и видя пак сянката до себе си. Тя стоеше и дишаше също като жива. Магарето тропна с крак, за да я изплаши, но сянката не се изплаши, а и тя му тропна с крак.

— Тъй ли! — рече си магарето. — Аз те пазя от слънцето да не ти е жега и да не почернееш, а ти си седнала да ми се подиграваш! Ще видим тая работа!

И махна с опашката, сплеска една муха.

Сянката нямаше муха, това съвсем ясно се виждаше, но и тя махна с опашка, уж да сплеска муха. Разбира се, за подигравка го направи.

Магарето видя едни тръни в ливадата край пътя и тръгна към тях. То си бе наумило нещо и отиде право при тръните. Погледна — сянката също отиде при тръните.

— Сега ще те науча! — каза магарето.

И легна върху тръните. Сянката не можа да избяга, изглежда, че не се сети навреме, и остана отдолу под магарето. Тръните бодяха много силно магарето и дори разраниха кожата му, но то лежеше и стискаше зъби, защото знаеше, че и сянката я боде и че никак не й е приятно да лежи сплескана отдолу. Но то си мислеше, че тъй й се пада на тази опърничава сянка, нека я набодат хубаво тръните, та да видим после дали ще има пак кураж да се подиграва на магарето и да му се криви.

Щом сметна, че е достатъчно наказанието й, магарето излезе от тръните и тръгна по ливадата. Поотърси се, но още докато се отърсваше, забеляза сянката; тя стоеше до него и също се отърсваше от тръните.

— Хайде сега ми се криви! — засмя се магарето и махна с опашка.

Но сянката също махна с опашка.

Магарето хвърли чифте да я удари, но и сянката хвърли чифте.

— Тъй ли! — рече си магарето. — Сега ще те науча.

И почна да бяга. Бягаше толкова силно, че сянката едва го застягаше. Тича, тича и стигна до реката. Имаше висок бряг, спря се на брега и погледна надолу. Долу синееше голям вир.

— Ще те удавя! — каза магарето на сянката.

Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.

Засили се и скочи във водата. Вирът беше дълбок, едва се измъкна на брега, ушите му се напълниха с вода, клекна на пясъка да си изцеди ушите и тъй както си клечеше, усети, че нещо заседна на гърлото му: до него на пясъка клечеше сянката и също изцеждаше ушите си.

— Тъй ли! — рече си магарето и почна да мисли.

Мисли, мисли и по едно време усети, че чак главата го заболява, но не се отказа да мисли. Вие знаете, че магарето, като реши да мисли, винаги ще измисли нещо. То например е измислило как да яде тръни, без да си убожда езика, и това трябва да му се признае. Същински факир е в яденето на тръни.

Реши, че щом е ядосано от някого, то трябва да му върне със същото и тръгна обратно към вира. Сянката сега вървеше пред него и магарето й се смееше. Тя влезе във водата, магарето подир нея, стигнаха другия бряг, но нали той беше висок, сянката трябваше да поплува още, докато излязат. Тя клекна на сушата и взе да изцежда водата от ушите си, а магарето зад нея правеше същото, че даже и муцуни й правеше и се смееше толкова силно, че се чуваше в цялото село Черказки.

После сянката отиде в ливадите, а магарето се кривеше подире й и щом тя почна да пасе, магарето също почна да пасе. Като си напълниха търбусите, сянката и магарето тръгнаха към селото. Сега сянката подтичваше отпреде му, магарето я застъпваше по петите, а вие знаете, че никак не е приятно да ви застъпват по петите, особено при тичане.

— Душата ще ти извадя! — рече магарето на сянката.

И хич не я оставяше да се спре, ама за един миг не я оставяше даже. Туй, че се е уморила, че са я заболели краката, че въздухът едва стига в гърдите й — никак не интересуваше магарето. Защото и то се бе изморило, и него го боляха краката, и нему въздухът не стигаше в гърдите, но когато едно магаре седне да си връща обидата, е готово на всякакви изтезания.

По пътя срещнаха един старец.

Сянката се спря да попита нещо сянката на стареца, а магарето заговори човека:

— Защо не набиеш сянката си? Я виж как върви подире ти и се криви!

— Какво да я бия — каза старецът. — Нали не я нося на гръб.

— Да, но когато сянката те обижда и ти се криви, не трябва да я търпиш! Ние, магаретата, тъй мислим.

— Твоя си работа — каза старецът. — Сянката си е твоя.

— Ще й извадя душата — рече магарето. — Цял ден вървеше до мене и ми се кривеше. Ние, магаретата, сме много чувствителни.

И пак погна сянката си.

По едно време усети, че нещо се скъса в него, че повече няма да може да преследва сянката си. Но и сянката едва се крепеше на краката си и както тичаше, се строполи в крайпътния ров. Магарето падна до нея; чувстваше, че ще умре.

— Тъъъй! — рече си магарето. — Аз ще умра, но и сянката ще умре!

И умря.

Защото беше магаре, а вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.
Върнете се в началото Go down
http://skyirina.blogspot.com
moonlight-twitty
баронеса Щастие
баронеса Щастие
avatar

Аз съм : Female
От Запад : Taurus на Изток : Horse
Драгоценни камъчета оставих : 45
Събраха се години : 40
След първия дъх на : 25.04.1978
По душа съм : мечтателка
Думите ми в злато са... : 10
Реверанси : 0
Довя ме вятърът тук на : 02.11.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Съб 10 Яну 2009 - 5:14

Страхотни са...всичките!!!
Може би не разбрах правилно идеята, но ще ви предложа една приказка, написана от мен по време, когато бях малко и наивно зайче, вярващо в живота...Но това е друга тема...Тук идва ред на приказката:
Розова приказка
Живял ниакога си розов крал
на розова държава господар...
За розова царица женен бил,
за розов принц дащерята си сгодил...
И розова била таз приказна страна
с розова небесна шир и розови поля.
Розови цветя навред цъфтели
и розови птички по клоните пели...
Розова била даже царската хазна
и всички хора имали розова садба...
Розови сънища санували най
и розови приказки разказвали безкрай...
Веднъж, обаче, при розовия крал-
на своята розова страна господар
дошъл ниакакав странник далечен -
просяк дрипав и скитник вечен...
Обърнал се той към този розов владетел,
на милиони чрез своите дела благодетел...
Протегнал кам него дрипава ръка,
и...свалил от очите му розовите очила...
Тъй розовата приказка свършва дотук.
За сивотo ежедневие нека продължи друг...
Върнете се в началото Go down
Lommra
баронеса Лунна светлина
баронеса Лунна светлина
avatar

Аз съм : Female
От Запад : Pisces на Изток : Goat
Драгоценни камъчета оставих : 120
Събраха се години : 99
След първия дъх на : 16.03.1919
В този свят съм : дъх на усмивка
По душа съм : ренесансов спомен
Думите ми в злато са... : 151
Реверанси : 9
Довя ме вятърът тук на : 13.11.2011

ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   Нед 31 Мар 2013 - 10:21

Вълшебствата на Дай

Приказка първа - Ново начало

През един мъглив пролетен ден, още преди слънцето да сгрее премръзналите дървета и преди полето да пожълтее от сочни житни класове, тъкмо на разсъмване се случила тази история, която ще ви разкажа.....
Дай вървял по пътя към старото гробище за да намери Братан и слабичката му жена, бедните просяци които едва преживявали от глад и студ. Било пролет, ала зимата не я пускала още да прекрачи прага на времето. Дай отново се върнал на Земята да помогне с каквото може на бедните души. Пристигнал на края на града и потърсил с очи макар, че мъглата се спускала тежко над изоставените гробове. Не ги открил там.
С два, три скока се качил върху параклиса и погледа му се взрял в далечината. Видял мъж да върви приведено, носейки тежък чувал на гърба си, а след него на няколко метра назад, крачейки се влачела дребна женица, всмуквайки жадно със сухите си устни току що намерен някъде фас. Щом ги познал, Дай полетял през мъглата към тях.
В този момент, циганчето Шанко минало край тях с каруцата си, шибайки ядно слабичката кобила. Дай, невидим седнал до него на капрата и го скубнал за брадата. Шанко се почесал и изведнъж рязко дръпнал юздите на кобилата. Каруцата спряла на сантиметри от Братан.
– Дай, бате да ти отнеса до вас чувала - казал му той.
– Ама нямам с какво да ти платя - отвърнал Братан.
– Не искам да ми плащаш, за какво сме се родили на тая земя, ако не да си помагаме – казал Шанко , слязал от каруцата и помогнал на Братан да качи чувала си. На Братан му олекнало някак. Обърнал се назад и погледнал към жена си. Сълзи потекли по небръснатото му, мръсно лице. Не е много, ама пълни душата. С тези мисли тръгнал след каруцата и след циганчето Шанко, който някак си не пожелал да се качи и да пришпорва отново слабичката кобила.
А когато се прибрал, Братан и жена му намерили чували с храна и дрехи, пуснати през оградата от някоя добра душа. Братан вдигнал очи към небето и дълбоко въздъхнал. И в най - трудния момент има ново начало.
Дай го гледал доволно, седнал върху напъпилата вишня. После духнал в шепите си и размахвайки с ръце призовал пролетния вятър да издуха мъглата.



Приказка втора - Приятелите на Русокоска

Упорита била тая зима. Дай се отказал да спори с ветровете и полетял над крайните квартали на малкото градче. Завъртял се описвайки кръг над полуизсъхнал орех, който растял в средата на двора на една стара красива къщичка. Приземявайки се залепил лицето си за стъклото на осветения прозорец. Навън вече мръквало и наставала вечерна тишина.
Дай се заслушал в разговора, който се водел в малката стая на къщичката с ореха.
– Ще изляза да нацепя каквито съчки намеря - казала млада жена загръщайки стара сляпа баба с дебело одеало.
– Недейда ислизаш навън, Русокоске, изморена си, сега се прибираш от работа. Ще се увием и ще се стоплим – отвърнала и възрастна жена излегнала се в старото си легло.
– Но трябва и да ядем, нали?
Младата жена наметнала дебела шуба и излязла в тъмнината за да търси подпалки за печката. Дървата за огрев били свършили вече.И тая пуста зима все още сновяла сред хората. Дай се качил на върха на стария орех и напрегнал слуха си. В далечината две млади жени скрити под булото на мрака се прибирали по домовете си.
– У нас е топло сега - казала Кестенявка.
– И у нас се живее - отвърнала Червенокоска.
– Ех, жалко че няма как да помогнем на Русокоска - въздъхнала Кестенявка и избърсала с опакото на ръката си търкулналата се издайнически сълза. Дадох и преди време газовата печка, но тя до никъде няма да им стигне. И газта е с пари.
Кестенявка си спомнила за лятото, когато помолили Чернокоска да им помогне, но тя мълчаливо се отдръпнала. Въздъхнала два пъти.
Червенокоска се замислила. Мислила дълго след като двете тъжно се разделили.
Дай полетял сред хладния нощен въздух и помахал на звездите. Заромолял тих дъждец, който подскачал по ламарината на перваза.Червенокоска изведнъж се събудила и отворила прозореца си. Дай я напръскал с няколко хладни дъждовни капки по съненото лице. Тя се избърсала и затворила бързо прозореца. Очите и срещнали тези на мъжа и, който без думи проговрил. Червенокоска се усмихнала.
На сутринта, в къщата със стария орех било топло. Не от запалената печка, а от усмивките, които осветявали лицата на жените.
– Червенокоска ще ни даде дърва. Имат стари и непотребни на двора си. - усмихнато прошепнала Златокоска и се мушнала под завивките при майка си, която замилвала косите и.
– Щом има приятели има и надежда - отвърнала старата жена. - Нека поспим, днес е неделя. А пък може и да се стопли навън, нали все пак е пролет.
Дай се усмихнал и отново се качил на върха на ореха, този път за да погледа изгрева. В ушите му още звучали последните думи на старата жена. Той отново духнал в шепите си и повикал с надежда пролетния вятър.

[b]
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Кой вярва в приказки ?   

Върнете се в началото Go down

Кой вярва в приказки ?

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Code Name: Lilith :: Работилница за рими-