петък 13

Аз виждам истина една,
в очите ти оглежда се смъртта.
В ръцете смъртни на жена
за теб се крие вечността.
Съдбата твоя крие се в сърце,
което води две добри ръце...
Познанието древно в мен подслон намира,
аз вещица съм водена от дивата магия.
На този ден, във таз фатална дата,
проклинам те, от тук до края на земята.

Полека стъпва черната ми котка,
в зениците с тринайсет луни пълни,
захапала мишлето - петък кротко,
като голямо просенично зърно.
13-ти е на листа в календара,
а петъкът търкулна се набързо
и вещицата в мен с душа престара
сърца и погледи на възел стегнат върза,
за да ги сложи в джоба си за после,
когато с вятър див ще се надпиват,
пътеки ще объркват там, зад моста
и на заблудените със жлъч ще се присмиват.

Още няколко от календара листи
откъснати на пода се разстилат,
и пролетното време се разлисти
с тринадесет гнезда на чучулиги.
И пак вали, ухае на иглики и лалета,
и пак е топло, в здрача вятара шепти.
само няколкото черни диви котки,
си пеят в тъмното и серенадата ехти.
Вземи листо от снежно бяла маргаритка,
непоникал корен на детелина с 3 листа,
и песента на вятъра притихнал,
това ще е зелената магия на нощта...

Пропуснахме последния петък,
казана самотен иззавря,
погълна лунната четвърт
как да поправим това?
Луната с тиксо от вяра
обварай сестрице в нощта
че след дни идва време
за изгрев на пулна и цяла луна!

Донесла съм казан със жаби,
на пойна птица счупено крило,
от еднорог сълзи събрани,
недописан стих и пречупено перо.
В пламъците нека злото се загуби,
в лед тъгата нека замразим,
в пара сълзите да превърнем
и заедно в новата година продължим!

Тринадесет парчета кожа
от таласъм разлюбен, див,
седефче, на върха на ножа,
цигулка счупена, без гриф-
хвърли ги в огъня, да скочи
до безразличното небе,
луната да забули... Впрочем,
таз фуста ти е демоде -
оставих ти вълшебен орех,
каквото вътре е - сложи
и с мен не почвай пак
да спориш - не си
родена без очи.
Ще бъдеш първа хубавица
с корсет от утринна мъгла,
с пола - пера от бяла птица,
пантофки с тънки токчета.
Изгоних две - три неродени,
капризни, лигави моми.
Нощта е млада и зелена,
сняг няма днес да завали.
И в този петък, в таз година
тринайсти за последен път
бутилка старо, лятно вино
наливам в чашите... Звънят.

Донеси ми пълната луна!
Узряла, яркожълта откъсни я!
Да ѝ източим сока, с китка мащерка
в казана да забъркаме магия.
Че в петъка тринайсти най-върви
и гости ще ни дойдат - самодиви
и вещици /далечните сестри/
да подивеем в тази нощ. Пътечки криви
кого ли още ще ни доведат (?)-
объркани, замръкнали копнежи
и таласъми с горди имена,
които мъркат като котки. Нежно.

Тринадесети за последно е сестрици,
отварата вдигнете и наздраве-
да се превърнем в диви волни птици
ослепели за пошлото тъдяве.
Незабравки в бокала си пуснете,
та скитайки из човешката земя,
да помним дракона, светулките, луните-
и нашата майка- черната луна.
На тръгване пуснете всичко лошо,
в кладенчето със изплакана вода.
вземете стрък от цветето среднощно,
да ви пее за нашата забравена страна.