Как тъжно е когато остарява зима -
красавица с платинени коси,
в които горест като пепел се посипва,
и блясъкът им чезне заедно с сатена,
нашепвал в сребролунни нощи
най-нежното “… любов, … любима(и)…”
Очите й от син топаз да избледняват,
че дълго везала е по прозорците дантели,
а злият съдник – бягащото време да ги изтрие
просто тъй, като хлапак невръстен,
чиято прашка прави куп проблеми
(да, оня същият, погубил нашите химери…)
Но могат ли да се разплачат две очи,
превърнали вода в берил? Напротив! -
Дълбоко спящата земя
едва ли някога заподозря
върху покривката й бяла
какъв грандиозен бал си спретват
северните диви хали.
Досущ като купона
на връхлетелите ни с тебе страсти.
След партито им – бяла тишина,
и само нежен слух дочул би звън
от заскрежени клони,
опитващи се да разкажат
за феята с платинени коси,
танцувала до немощ върху езерото,
превърнато за тази цел в седеф,
която си загуби колието.
На утрото милиони светещи брилянти
в снега учуденото слънце бе открило,
след стихналата ледена вакханалия,
разпръснати от бялата аристократка
небрежно, лекомислено и щедро.
Тъй както диамантите, които
посипахме със тебе, мили,
в минутите на лудостта ни зимна.
…
Сега сме тъжно примирени
пред стапящата се кралица поразена
с окъсани дантели и със сатен във кал…
Кокиче се пробужда в диханието й последно
и вятър нов подема старото “любов, …любов…”
Дочуваш ли парчето ни, любими?
С мелодия различна, подхванато от нов сезон?..
А после ще го грабне нов…, и друг…, и пак ще дойде зима…
Защото зимата остави ни безкрайност.
Като безкрайната магия на (с)нежно шепнещата нощ.