Урочасват думите без обич

Тъмна е тъгата, мила мамо,
куче злобно скрито в треволяка.
То не лае, къса дрехи само.
Да му кажа нещо хич не чака.
Вълча ябълка отхапах. Загорча ми.
Искам да умра, а нямам право.
Нощите ми - строги, бели дами
да заспя не дават. Стиска здраво
полумесец-сърп небето и коси ме.
Падат мислите ми - слаби и зелени
като детелиново сено. Недей! Прости ми...
Как не искам да ти е студено!
Ризата кенарена ще взема,
дето ми я ши и я нарича
уж за обич, за неверно време.
Душно ми е. Никне черно семе
в пущинаците на моите тревоги.
Избуява и ме задушава...
Мисля си, че повече не мога,
ала мога- горест ми припява.
Ще пресъхне кладенецът - сила,
ще проплачат черните вдовици
на върбите - жални и немили.
А душата ми ще литне - сива птица.

----@