Приказка

Приказка

Дървета шепнат в тихата гора,
крилата фея между клоните прелита.
Светулки бляскат в знойната тъма,
изпълват мрака с морзовата си сюита.

Луната жадно си пробива път
през клоните обсипани в зелено.
И принц раздърпан спрял на кръстопът
проклина всичко предопределено.

Той пита гневен вечната гора:
"Нима в живота всякога така се стича,
че всичко що ще бъде вече е известно?
Нима съдбата на човек е толкоз люта,
че всяко отклонение от нея става неуместно?"

Гората жива кротко му отвръща:
"Във приказка живееш принце смел,
във приказка живота вечно ще те връща.
А в приказките всичко има си предел,
като окова сюжета със съдбата се обгръща."

Години минаха от тази нощ вълшебна.
Принцът клет съдбата си прие със чест.
Разбра, че в тази приказка извечно-древна,
проклет е зад усмивката си винаги да е злочест.