Написано със сок от бял олеандър и кръв на дракон

Излезе Той ..... но не този, когото очакваше да види прекалено самоувереният граф Кристо.
Игривата му усмивка се изкриви като странна амеба и се превърна в гротескна гримаса, когато срещна безмилостната стомана в ирисите на крал Тъмен елф.
-Вържете предателя!- с отвращение просъска Lytenlaen.
-Моите почитания, графе-с ироничен поклон се обърна към втрещения граф, напразно опитал да извади бляскавата си катана , почти мигновено избита от изникналите сякаш из под земята свирепи и гъвкави елфи -защо така закъсняхте? Знаете ли откога Ви чакаме?!Даже черната кръвчица на Вашата мръсна аспида вече се съсири и не е така свежа, че да Ви предложа чаша за наздравица, по случай завръщането Ви в родината.- и той небрежно посочи към близкото дърво, досега скривано от погледа му зад имението, на което зловещо озъбено се клатеше нещо, в което потресеният граф едва различи своя вече почти неузнаваем шпионин, висящ надолу с главата, облечен в собствената си кожа, но не цяла, а на вкоравени, почернели ивици.-Интересни приказчици ни разказа, докато можеше да говори тази уста. И все Вие бяхте главния герой.
-В тъмницата! И извикайте И гор хар. Той знае какво да прави с такива червеи.
Ще си изплюе и майчиното мляко.

Когато Луар Сол влезе в тъмната дупка-килия на най-долното ниво в тъмницата, от вратата го лъхна тежкия, сладникав дъх на гноясваща плът.Пфалцграфът се намръщи гнусливо, никак не ги обичаше тия кожодерски издевателства над разни жалки твари , провинили се в това или онова. Той предпочиташе дивото опиянение на битките под палещо слънце и свирещ в косите вятър на открито, очи в очи с врага, когато богините на войната се носеха сред облаците и пееха своите упойни песни.
Съществото , окачено в дъното на килията изскимтя жалостиво при поредния съсък на камшика, впил се в бледата му, раздрана кожа, прилична вече на странна карта на позора.
-Достатъчно! ... . Свестете го !
Палачът на тъмницата изля пълна кофа вода върху закования за ниския таван с бодливи вериги граф Кристо, чието тяло потръпна мъчително в полунесвяст. От наперената му, бляскава красота не бе останала и следа. В момента той приличаше повече на смачкана , кървава дрипа.
- Каза ли нещо този фукльо?
- Не, Милорд. Мълчи като риба. Трябва да му се признае, че макар да скимтя като малко кутре, не каза нито дума за другите шпиони и свинщини, които са заплели срещу нашата кралица(боговете здраве и мъдрост да и дават !)
- Извикайте taikuri Summer Wine. Той има по-изтънчени методи за изтръгване на признания. И с удоволствие ще ги приложи на графа.
Свалете "негова милост" и го затворете в Смрадливата килия. Хем да се поосвести, хем да не си помисли, че е на почивка в Сребърните планини.
Дайте му там нещо за ядене и вода.
Трябва да е свеж за нашия магьосник. Той не обича да си хаби душевадките над трупове.

Тунелът беше тъмен и студен. Въздухът тежеше от застояло, а влагата буквално полепваше по белия дроб на Контеса Чар, и тя се закашля. Направи няколко крачки напред когато усети, че настъпва нещо голямо, но още преди Нещото да реагира Контесата се изпищя и хукна през глава в тъмницата. Измина така, блъскайки се от стена в стена, близо 20 метра и спря изморена.
"Мразя плъхове. Мразя, мразя, мразя! Защо всеки път ме издебват на различно място? Не може ли поне веднъж да съм подготвена за тях? Някой ден ще ме намерят със счупен врат заради тези гадини. Замалко да се пребия от глупост." - мърмореше си Катето, но накрая не се стърпя и се разсмя със все глас. "Толкова търчане заради една най-обикновена мишка. А уж съм мъжко момиче. Как ли съм изглеждала отстрани?"...
-Добре дошла Чаровнице? Виждам,че твоите "приятелчета" са те посрещнали както винаги. Толкова са любезни и гостоприемни. Как да не ги обича човек?! -каза познат глас.
Контесата се усмихна и прегърна старата жена пред себе си.
-Здравейте Еос! Толкова отдавна не сме се виждали! Може би от преди шест години когато Северния пак беше уловил любимата ни Пролет и се наложи да опрем да древната Ви мъдрост. Ето,че днес пак съм тук, но за съжаление нещата този път са много по-трагични. Кралицата изгуби много от смелите си воини в битките със Северния и Елжиана. На всичкото от горе нямаме никаква вест за Пролетта. Този път дори не знаем къде я държат, а за капак последното Всичкоелюбовче трябва да бъде предадено до 48 часа, в противен случай никога повече няма да видим разцъфващите клонки на дърветата, нито ще чуем щастливите трели на чучулигите и канарчетата. Прелетните птици никога няма да се завърнат в гнездата си и красивото ни Кралство ще бъде обречено на сигурна смърт... Ако не направим каквото се иска от нас-тежко ни и горко!
Еос хвана Катето за ръка и бавно я поведе към вътрешността на подземното си убежище.
-Ах, ами Зефир? Какво ли се е случило с него. Докато се придвижвах за срещата Северния и двама буряни ме нападнаха и синът Ви ми се притече на помощ. Дали е успял да се оттърве невредим ? -притеснено възкликна Контеса Чар.
-Не се притеснявай момиче. Синът ми знае как да се грижи за себе си. Сигурна съм, че е добре-нали съм му майка. Знам, че нищо лошо не му се е случило. Върви сега с мен и ми разкажи как са Gentiana и другите сестри от ордена на двете Луни? -Пазителката умееше да разсейва облаците на напрежение по-добре от всеки друг, когото Контеса Чар познаваше. Мекият й глас галеше душата и ушите на всички които я слушаха (обикновено Еос имаше огромна аудитория от слушатели), а тънкото и чувство за хумор, я правеше желана компания за малки и големи. Знаеше,че като попита Катето за другите дами, тя ще се поуспокои и ще се почувства по-сигурна, защото всяка една от Кралството беше в неизменна връзка с останалите. Онова, което ги сплотяваше беше толкова силно, че дори Северния с цялата си мощ не можеше да го надвие.
Катето заразказва за нощтните скитания на Деандра, преоблечена като мъж (за които всички дами знаеха, но тактично си мълчаха за да не карат инфантата Утринна роса да се чувства неудобно), за неугасимото любопитство на Маркизата, пред което не можеше да остане неразгадана нито една тайна, за странните разговори на DominuS със тайнствени мрачни същества, които тя доста често караше да съжаляват, че не са мирни елфчета... Разказа още за невероятната приказност на Херцогинята и огромната сила, която тепърва се ръзлистваше в душата на ерцхерцогинята Сияние. Накрая стигна до Кралицата и очите й се насълзиха. Осъзна, че я няма само от няколко часа в Кралството, а всички вече толкова много й липсваха.
-Ти знаеш Пазителке- нашата Кралица е силна жена. Тя е посветена в тайната на двете Луни и не се отклонява от пътя си нито за миг. Luar Soll е неотлъчно до нея и се грижи усмивката от лицето и да не слиза, а ако все пак нещо разтревожи нашата Кралица, както се случва напоследък, пфалцграфът винаги намира начин да успокои Нейно Величество. Мисля обаче, че един сабат няма да ни дойде излишен. Аз съм във фазата на вихрушката, така че моментът е много подходящ за да опозная по-добре силата си и да я вложа където трябва. Освен това, ако не се лъжа, утре е втори ден от двойното пълнолуние, така че едва ли има по-подходящ момент от този. Помислете за предложението ми, докато съм тук и ако прецените, че няма да имаме пречки ще кажа на Кралицата да организира останалите дами.
Пазителката кимна замислено и въведе Контеса Чар в Кръглата стая.

В това време във високата кула на Замъка Херцогиня Тя бавно се събуди.
Светулките, които живееха в ъгъла при цветята, като че ли усетиха движенията й и затанцуваха над леглото, образувайки фигура, напомняща на сфера.
Херцогинята не знаеше нищо от случващото се в кралството. Помнеше само сънищата си - мрачни, тъмносини, с леден отблясък... А Тя никога, никога не сънуваше такива!
Сигурно е било от треската, помисли Херцогинята. Обаче някакво тъничко, упорито гласче в нея твърдеше, че не това е причината. Херцогинята седна на леглото, сферата от светулки се премести над нея, за да освети лицето й и тогава като мълния пред очите на Тя преминаха някакви кадри. Остра болка прониза слепоочията й и Херцогинята отново се отпусна на леглото, мислейки за видяното. Бяха части от съня й - Червени облаци, слезли ниско над Гората На Смълчаните Липи, после друг кадър - Лорд Торнайс, най-вярното куче на Снежната Кралица, разсичащ с огромен Меч Водопада На Зелената Вода, после видя черна сянка, надвесена над Изворче за Обич и накрая видя Пролетта. В центъра на някаква сребристо-синя зала зад нещо като стъкло. Но не! Не стъкло беше! Пролетта беше затворена в голям леден блок.
Херцогинята усети студена тръпка да притичва по гръбнака й. Скочи от леглото, въпреки световъртежа, нахлузи набързо любимата си зелена рокля и се втурна към стълбите.
На всяка цена трябваше да намери Маркизата! Само тя можеше да разтълкува съня й.

Когато беше останал сам в тъмницата си, след серия неуспешни опити да изкопчат нещо от него, Графът се съвзе. Мъченията не бяха нещо ново за него. Хиляди пъти се беше сблъсквал с ордите на Мрака и беше пленяван доста често от тях. И този път не се поддаде и не им каза за тайната си мисия. След няколко кратки мига на размисъл, той набра сили и започна да се движи. Постепенно разхлаби веригата и видя, че тухлата, за която е закачена е почти извадена.... със сетни усилия започна да я откъсва полека... Срещу него на другата стена висяха уредите за мъчение. Той съзря голям електрически трион. Идеален да му донесе свободата...

И ето, последния напън отчупи тухлата и Графът се озова в средата на стаята с вериги по ръцете и тухла към тях. Сега вече само триона беше по пътя му навън. Бързо го пусна и се освободи от излишната железария по себе си...

Няколко минути по-късно, въоражен с парче метал, наподобяващо ръжен, той осмърти гардовете в тъмницата. Намери и стаята, в която беше вълшебната му катана, която бе носила смърт на толкова врагове на Кралството. Нямаше съмнение - отново щеше да донесе. Когато я хвана в ръка, едва тогава почувства свободата. Той беше готов да се бие отново за Кралството, срещу всички предатели и узурпатори. Така повеляваше Съдбата. Старият крал му беше заръчал да избие всичките му противници, но те го изпревариха. Сега идеше час за отмъщение. Излезе навън, съзря коня си и доспехите си. Бяха твърде тежки, за да ги носи някой от враговете му и те просто ги бяха оставили да събират прах. Сега той се качи отново на коня си и препусна към тайната си дестинация. Очакваще го среща със Съпротивата - организация, която се зароди с надеждата да превърнат Кралството в Република. Тяхната визия за света беше - свят без благородници, толкова много бяха те напоследък. Всеки си имаше титла и корумпираше някога благото кралство. Сега страната имаше нужда от лидери, които да я освободят от Висшето съсловие. Макар да бе граф, Кристо бе приел тази кауза и беше решил да се откаже от титлата си, като я постигне...

Идеха времената на революции...

Уверен, че се е измъкнал граф Кристо скочи на верния си кон, предвкусвайки как скоро ще бъде далеч от мъчителите си , в сигурната компания на Верните от Съпротивата, но не знаеше как жестоко и глупаво се заблуждава...
Бе подценил магьосника на Кралицата, който добре познавайки самоуверената му природа, нарочно бе наредил да разхлабят тухлата и да захвърлят , "уж небрежно" доспехите му точно пред тайния изход на тъмницата, който бе много добре известен на графа(нали не за първи път попадаше в нея), конят му бе по същите причини там, но със срязани , висящи само на тънка нишка ремъци, придържащи седлото, които при рязкото дръпване под напора на тежките доспехи се скъсаха и графът вместо далеч от замъка се оказа на земята , бързо омотан в задействалата се мрежа, която го обгърна като тлъст, обвит в метална обвивка колбас, неспособен да помръдне ни ръка , ни крак.
Мятайки се отчаяно той не чуваше в своя бяс звънчето, което уведоми мъчителите му, че рибата се е хванала в мрежата.
-Тц,тц,тц, графе....-този подигравателен, с дъх на горчиви бадеми глас можеше да принадлежи само на извратената , лукава персона на тайкури И гор хар-правите ме дълбоко нещастен, като така ме подценявате. Нима смятахте, че е толкова лесно да се измъкнете от нашата тъмница? Миналия път Ви трябваше цял месец и то само защото онзи тъп стражник си бе позволил да заспи на поста си мъртво пиян. За което между впрочем плати с жалкия си живот.
Нещо, което очевидно ще трябва да сполети и Вас.
"Отмъщението е ястие, което се консумира студено", скъпи ми графе.
И той впи змийските си жълти очи в пребледнелия граф, който изгуби съзнание.
Когато се свести и се огледа замаяно, забеляза , че се намира в някаква странна пещера, с решетки на входа, бедрото му кървеше, дрехите висяха на парцали, а някъде в тъмното се чуваше зловещо тежко дишане и ...кап-кап-кап...Ужасените му очи видяха озъбената воняща паст , от която капеха тежки лиги на онова , за което само бе слушал, но никога не бе допускал , че ще му се случи нещастието да срещне очи в очи...
-Ааааааааааааа...
Само след секунди доволно оригващия се , заситен Шкрак, лениво побутваше с огромната си, окървавена лапа проблясващия в карминено-черно от засъхналата кръв на граф Кристо масивен медальон, единственото , което бе останало от нещастния граф.И още няколко секунди по-късно той спеше дълбоко , запокитил медальона почти до решетките на вратата.
Както бе казал тайкурито ... отмъщението е ястие, което се консумира студено.А единствените врагове, които са безопасни, са мъртвите врагове.
С помощта на всеядния Шкрак, който не оставяше ни месо, ни кости, ни парченце от дрехи дори, днес Зимното кралство се бе отървало от един наистина достоен за уважение умен и силен враг, в лицето на седмия по рода си граф Кристо .
Мир на неспокойната му душа.

До пещерата вълните се разбиваха с бясна скорост, рушейки гранита малко по-малко. Боримир обичаше тази мелодия на неизбежен край, която бе още по-нежна с пронизителния писък от вътрешността на скалата.. Докато крачеше там до входа на пещерата Лорд Протекторът видя медальона на онзи граф на морето, но вместо да е покрит със солените сълзи на русалки, металът бе целият в кръв.
- Жалък край, наистина. Моят приятел I gor har си е свършил добре работата- тих смях се смеси с плясъка на прибоя- Но нека не се бавя и занеса този залък спомен на магьосника.
Няколко минути по-късно задъхан от тичането Лордът бутна вратата на малката стая, където често разговаряха по разни философски теми драмата приятели. Но този път срещата им бе не за да обсъдят вкуса на новото вино, а за да разгадаят тайните, пазени в къса метал.
-Добър ден, уважаеми taikuri Summer Wine! Чудесна работа сте свършил днес. Вече нашите дами ще имат един глупак по-малко, за когото да се притесняват! Но погледнете какво е останало от него- този медальон. Какво можете да направите Вие с него, се пита сега? - бялата везана кърпа шумно се разпадна на широкия плот, все една омърсена от предмета в нея.

-Хмммм, каква нечиста сила е затворена в това привидно красиво и невинно късче метал.Чувствам писъка и болката на девиците, с чиято кръв е осветено то, за да служи на един жесток бог и господар.
Браво, приятелю, добре че сте го открили и донесли тук. Ако го бяхме пропуснали, този проклет граф отново щеше да възкръсне по следващото черно двойно Новолуние и всичко щеше да бъде напразно.
А докато бях на обучение при Старейшините на кристалната топка , научих някои интересни и полезни "фокусчета" , с помощта на един от които , сега ще видим какво не ни каза господин графа.
И като извади от тежкото чекмедже под писалището си проблясваща в зелено стъкленица, пълна с гъста аметистова течност , И гор хар хвана медальона с метални щипци, закрепи го на стойка с триъгълен отвор, зашепна странни, бълбукащи думички, от които по косата на Лорд протектора мина невидим повей на съскащ вятър и сипа от аметистовата течност 7 капки в центъра на медальона...
-Хаха- позволи ми да отворя бутилка от онова чудно пенливо вино и да напълня бокалите- очаква ни дълга нощ! А дали няма да ни трябва помощ?
-Шшшшшт, приятелю. Виното ще почака малко . Гледайте !
-Хиляди демони какво е това??
Пред смаяните очи на Боримир от медальона застена, загърчи се в болезнени спазми и постепенно се издигна към тавана сребристо катранено облаче, сянка, която постепенно се разгърна като ветрило и двамата приятели видяха една стая в далечен край на Кралството, някъде отвъд Сребърните планини , в която седяха, лежаха и играеха карти или си приказваха 15-десетина мъже и жени, от странната клепоуха и синекожа раса на буряните. Верните от Съпротивата.
-Но погледнете приятелю- това са те! А малко по натам зад мътното петно са и ордите на Зимата! Хиляди демони- трябва да се направи нещо- да се изпратят прилепи до отрядите на Кралицата!!!
Направете по-широка картината!!!
Тайкурито прошепна още няколко заклинания, сипа още 2 капки течност и ...
-Къде се бави този Кристо -чуха глух, неприятно стържещ глас - вече трябваше да е тук .
Гласът принадлежеше на високо, мрачно същество , полускрито в ъгъла на стаята, загърнато в тъмна пурпурна мантия, което се обръщаше към ...
-Бо- виждате ли това ??? Това е ... Елжиана !!!
Очите на Лорд Протектора станаха по-сиви от северно небе, залято със стомана..- Аз потеглям приятелю. Пожелайте ми на добър час и ако видите лейди Де й поднесете моите почитания.
-Непременно.
Но сега да не забравя, след като вече знаем къде са враговете ни и как да ги разбием, да унищожа и последното късче отрова от онази змия Кристо ...за всеки случай.
и магьосникът гнусливо подхвана нагрялия се до оранжево медальон , отвори друга стъкленица, в която течността засъска и закипя и го пусна там .
-Киселина от драконова кръв. Ще го разтвори до съставните му клетки и нищо на този и всеки друг свят няма да може повече да го възстанови .
А Вие побързайте. Те няма да чакат дълго.
Трябва да се действа светкавично. Докато още не са се усетили, че водачът им вече го няма.
И без него са силни . Особено щом Елжиана се е съюзила с тези долни твари.

Когато Маркизата нахълта, Боримир бе вече на няколко километра по прашния път към свойте верни войни.

- Магьоснико , Херцогнята е видяла къде държат Пролетта в съня си! Но каква е тази смрад и какво разтопихте с тази жълта гадост току що? Но оставете сега тези ваши отвари и ме последвайте до покоите на Тя!! Нейния сън наяве е по-важен от вашите игри на фокусничество!! Необходим сте ни като неутрален съдия на видянията- Тя ще ни разкаже по подробно- и Маркизата, без да дочака отговор, се втурна към кулата, в която си почиваше владетелката на всичко що лети и живее над острите покриви на Замъка.

-Надявам се, Маркизо, надявам се ... - че току що намалих проблемите ни с 1. Но за съжаление тежкото време на болка и кръв тепърва предстои.

Маркизата рязко спря и се обърна, заради което се озова очи в очи с магьосника, който все пак успя да спре навреме, за да не я събори на земята.
- Какво трябва да значи това? Какво пак сте вършили с невинните ми Житовтинки, заради вашите глупави билки??

-Това значи, че продажникът граф Кристо, който остана на страната на онова злобно старче Крал Ненад и вчера тайно се бе върнал тук, за да вдигне на бунт една шайка, верни нему разбойници, вече не може да ги поведе наникъде другаде, освен към Ада на низшите, в случай че може да се събере нещо от това което би ъъъъъ...изхвърлил нашия Шкрак.

А току що унищожих и медальона му, който ни разказа това, което графа премълча.

-О. Аха.- Sky бе изненадана, че отново не е разбрала как подлия граф се бе промъкнал и за да прикрие смущението си от близостта с маьосника, го нахока яростно, докато се отскубваше от ръцете му- И кога мислихте да ме уведомите за това??? И какво сте ме зяпнал- хайде казах, че е спешно- вървете бързо, и ми разкажете какво научихте от това чудовище. Но само по-тихо! В днешно време сред цепнатините дебнат и по-опасни неща от демоните на ДоминуС.

От Кралицата все още нямаше вест. Но напрежението в Кралството бе намаляло след неочакваното завръщане на Краля. Той бе мъдър, смел и изключително непредвидим човек. Но макар да бе добър владетел, той не беше пророк. Не можеше да предвиди всяка една подла стъпка на врага. И ето че в онази сутрин, докато Маркизата разговаряше с Магьосника - I gor har... Докато DominuS четеше една увлекателна книга за черна магия и галеше любимия си плъх Дънкан...Докато Roamer и Naskis обсъждаха разни бойни тактики (и други теми, известни само на тях двамата)... Докато Боримир слушаше вълните... Докато Тя наблюдаваше кълбото от светулки и мислеше за съня си... В Кралството профуча първата стрела. Стрела с червени пера.

Не стана ясно кой я беше забелязал пръв. Не стана ясно и кога тези твари се бяха промъкнали до замъка. Но едно беше ясно: блатоземците нападаха... Враговете за първи път бяха дръзнали да пратят своя армия в Кралството.
Битката започваше.

Стрелите с пера осеяха небето, като ята ярки птици. Следващото ято бе огнено. Като запалени факли се посипа смъртоносен дъжд из градините, намиращи се до стената на замъка. Сърните бягаха до лапите на огромни вълчища, Кентаврите тичаха да заемат своите места на бойниците.

Маркизата се стресна и съвсем забрави за гнева си към магьосника.

- Вървете, I gor har, аз трябва да се върна при моята гора. Зверчетата ще имат нужда от мен. Предупредете всички! - се чу отдалеч, защото тя вече тичаше по каменната пътека към бушуващия пожар.

Битката беше започнала.Защитниците на Кралството гледаха как легионите на Другите пристъпват в безмълвие, нарушавано само от ритмичното като хипнотизираща мантра тътнене на барабаните, отмерващо безмилостното им настъпление. Слънцето се беше скрило, а с армиите се движеше почти непрогледна снежна мъгла. Самата земя замръзваше и умираше стъпкана под железните им ботуши. Копията и мечовете дрънчаха, а огънят гореше само в празните им очни кухини.Сякаш демоните от самия ад, бяха изпълзели от недрата на Земята, тръгнали на последна рат. Пред тях отново яздеше Белият Принц. С един жест той спря Ордата. Стрелците изпънаха тетивите, требучетите завъртяха смъртоносните си оси с остро металическо скърцане и изпратиха смъртоносен дъжд от стрели и камъни към защитиници. Във въздуха некромантите ги превърнаха в копия от чист лед, които сееха смърт. Картината на това унищожение - как ледените отломки се превръщаха в кървави снаряди беше ужасяваща и в същото време завладяващо красива.Кавалерията от бели коне препусна напред по враговете с насочени напред копия, а под копитата на конете излитаха искри, а снежната виелица ги закриваше като плащ. Сякаш самата буря, идваше сама срещу враговете и връхлиташе нищо неподозиращите бойци. Принцът само заедно с малка групичка други конници се вклини точно в авангарда на Защитниците. Металът се сблъска с метал, виковете на кръвожадно удовлетворение се смесиха с ръмжене и проклятиията на умиращите в адреналиновата симфония на войната. Той замахваше наляво и надясно с меча, разсичайки плът и броня в едно, и погубвайки душите на воините с Каин. Едно заблудено копие уцели коня му в хълбока и той се строполи на покритата със сняг и кръв земя. С тренирано движение успя да се извърне и да отбие първото острие, но второто се заби в ръката му малко над лакътя точно на едно незащитено от броня място. Болката събуди адреналина му, като запулсира като тътен от барабани в слепоочията му, изпълни вените му с концентриран гняв, който задвижи механично ръцете му и завъртя острието в смъртоносна дъга. Въздухът се разряза от викът му. В разгара на битката не мислиш, просто усещаш и в теб се задвижват най-първичните животински инстинкти, пред очите ти пада червена мъгла, стисваш зъбите си и просто завърташ острието, забиваш и продължаваш. В сърцето на всеки мъж има една нереализирана кръвожадност, затворена зад каменните бастиони на задръжки и морал. И в един момент, тези стени се срутват и тя излиза навън. Като хищник надушил кръв и оголил зъби.Танцът на битката, неусетно го отведе до гората, където умората започна да си казва думата. Преследваше група кентаври, които бяха доста по-бързи от всеки пешак, пък бил той и Принц. Бойците му бяха останали някъде назад, заблудени от собствената му виелица, създаваше приказна обстановка между зелените иглички на гората. Феерията на снежинките бързо се покри с кръв от раните на Принца. Нещо тук не беше както трябва. Усещаше го. Надушваше го дявол да го вземе. В този момент отнякъде излетя стрела и се заби в бедрото му. Извика от болка и тогава видя седемте кентавъра малко пред него. Бяхо му устроили засада. Двама от тях бяха стрелци, трима обикновени мечонисци, а последините двама - пиконосци. Стреците се приготвяха за нов залп, от стреци, които да прорежат ледения въздух, в смъртоносния си полет. Мечоносците и Пиконосците препуснаха напред. Нямаше да се даде на някакви полузверове. Претърколи се, а стрелите се забиха дълбоко в земята там където бе допреди секунда. Едва отби първата пика и успя да се завърти в съвършен кръг за да посече втория. Успя да блъсне друг с тяро, при което шлемът му падна. Успя да пререже гърлото му с камата си и да посрещне следващия с меч в гърдите. Последния от пешаците заби острието си в нагръдника му, но не и да го пробие. Полузашеметен и падайки принцът заби Каин в краката му. Двете тела се строполиха едновременно в кървавия сняг.Обаче нямаше време за отпускане, все още. Напрегна всяка останала силица в тялото си, надигна се заедно с тежката си броня и се втурна към стрелците. Дори стрелите им, забиващи се в тялото му, не успяха да забавят спринта му. Очите му светеха в дяволско зелено, кръвтта се стичаше по небръснатите му страни, сплъстена му от нея и от потта коса се вееше зад него, а магическите сапфири продължаваха да светят. Видя страхът в зениците на кентаврите, които стояха вцепенини, сякаш виждаха самият Дявол да идва за душите им. не бяха далече от истината. Острието мина през тях без проблеми и погълна душите им. Принцът падна на колене. Кръвта продължаваше да се стича по тялото му, а съзнанието му се отдели от тялото и се зарея в спомени и минало. Снежните ветрове продължаваха да рисуват картини във въздуха между вековните дървета. Някъде далеч звуците от битката заглъхваха. Той чуваше всяка нота на Бурята и се наслаждаваше на песента и. И тогава съдбата, която има къде приятния, къде не чак толкова приятния навик да се бърка в работата на смъртните се намеси и разкъса снежните пластове на времето и пространството и срещна най-неочакваните хора.Маркизата беше прибрала няколко вълчища по плаща си и бръзаше през гората да се завърне към армията и да помогне на магьосниците. По всичко личеше обаче, че наблизо се е разиграла кървава битка. Около телата наоколо беше коленичил един-единствен войн, който навярно нямаше да бъде жив задълго, също.Маркизата беше помислила Принцът за обикновен войник от Кралската Стража. Предстояха интересни събития...

Кралицата се появи тъкмо навреме, следвана от неголяма армия Сини елфи. Явно бе разбрала за атаката на блатоземците и сега причината за отсъствието й стана ясна на всички.

Елфите, облечени в сини плащове, носеха красиви дълги лъкове и колчани пълни със сребристи стрели. Бяха бързи и ловки и не губеха време. Влязоха в бой редом с Кралската армия и се разпръснаха в морето от писъци, кръв и стомана.

Кралските поданици също се бяха разпръснали. Едни носеха мечове, други лъкове и стрели, трети арбалети...
DominuS извади своята средна на големина томахавка със стоманено острие и прокара пръст по черната дръжка, на която с тънки и завъртяни букви бяха гравирани имената на досегашните й притежатели. Последното име беше нейното.

- Девет години събираше прах в Западната кула... Сега е моментът да ми докажеш, че си е струвало да я чистя от теб! – Промълви тя тихо и се втурна към първите блатоземци които й се изпречиха на пътя. С лекота повали първия (изключително глуповат и кльощав блатен „човек”). Докато вадеше томахавката си от гърдите му обаче, пред нея се изправиха още двама – едри и разярени. Единият вдигна огромната си брадва, а другият нещо като грамадански, кухненски нож за хляб. DominuS нямаше време да реагира. Пусна томахавката, която остана да стърчи от тялото на блатоземецът и направи крачка назад. „Не сега... Не мога да падна под дърварска брадва и кухненски нож” – помисли си за части от секундата сякаш готова да посрещне идващата смърт. В този миг от двете й страни профучаха два тежки меча и се забиха в телата на блатоземците. Те останаха за миг с вдигнати ръце, след което пуснаха оръжията си и се строполиха мъртви върху тях. DominuS се обърна рязко назад. На не повече от пет метра зад гърба й стояха Nasiks и Roamer.

- Внимавайте, Дукесо! – Няма да бъда вечно зад гърба ви. – Рече Nasiks с шегувито изражение.

- Аз ще бъда... – Каза Roamer и след като взеха мечовете си двамата се загубиха от погледа на Дукесата, а тя остана видимо ядосана от това, че се е наложило някой да я спаси. Но някъде вътре в себе си... изпитваше и благодарност, която нямаше да забрави.

Еос хвърли две-три сухи дървета в огъня и замислено побутна един въглен.Червени искри се разхвърчаха от огнището,а оранжевите езици на пламъците се разтанцуваха в буен танц и изрисуваха стените на Кръглата стая със загадъчни сенки.
-Кралицата знае ли че си тук?-попита Пазителката.
-Сигурно се е досетила,тя знае,че няма къде другаде да отида освен при вас.-отвърна Катето.
-Някой трябва да те посрещне, когато решиш да се прибираш,защото блатоземците са нападнали Кралството и твоята тайна пътека вече не е така безопасна.
-Какво говориш Еос?Как така ще нападнат Кралството ни?Трябва да бягам по най-бързия начин.Сестрите може да имат нужда от мен...А за цветето...ще се разберем допълнително,най-късно след дванайсет часа ще имаме готово решение.Пази се, Владетелко на Тайните, и се моли за нас!-преди да заглъхнат последните й думи, Катето вече беше сритала два досадни плъха и отместваше камъка от изхода.Очакваше зеленото слънце да я заслепи,но вместо него я посрещнаха купища черни облаци и още по-страшни светкавици отколкото онези на идване.Наистина, прибирането щеше да е трудно,но нямаше време за губене...Трябваше да се прибере колкото се може по-скоро....Контесата пое въздух,затвори очи и плавно се завъртя като вихрушка преди да потъне в Нищото на почернялото небе.

Снежните ветрове се гонеха между дърветата, потапяйки цялата гора в неземна бяла феерия, а пронизващият студ вледеняваше дори самите корени на растенията. В цялата тази застинала в безвремието приказна, зимна картина можеше да чуеш дори самата тишина.

Принцът се сепна и излезе от унеса. Почуства нечия ръка върху рамото си и извърна глава. При други обстоятелства щеше вече да завърта острието, в което все още се беше вкопчил, сякаш то бе единственото, което го свързаше с тази реалност. Но вместо да го направи, видя лице. Което толкова напомняше един друг човек...отпреди толкова много време...все едно от някой, друг, предишен живот....
- Как сте - попита Маркизата - не изглеждате добре... Помогнете ми. Ето така - като пусна малките вълчища на земята, тя му помогна да стане. - Внимателно, искате ли да Ви помогна да стигнете до някъде? Добре, не говорете. Ще ви занеса в моите покои, докато се възтановите...
Много странно- каква тишина... А наоколо битката бе в разгара си. Летяха стрели и ухаеше на смърт. Но в зимата, която ги обгърна, бе топло и тихо. Защо все на мен се случват такива неща и къде бяха всички, мислеше си Маркизата, докато продължаваха напред крачка след крачка до белите камъни криещи входа на уютната пещера зад водопада...
Защо не я уби? Та тя беше враг? Може би една от най-могъщите?! Защо вместо това вървеше като в сън към онази проклета пещера. За първи път от толкова много време някакво неясно чувство, недоизречена дума или непомислена мисъл повеляваха над съзнанието му. Не беше възможно да има толкова прилика. По дяволите, не, тази жена не е онази от мислите му. Но пък толкова приличаше... дори ухаеше по същия начин.
Водата на входа пееше ласкаво и непреклоно, затова и успя да накара Зимата да почака навън сякаш бе послушно куче. Дългото ходене бе изтощило война и той се унесе веднага, щом почуства, че са спрели.
- Можехте поне още малко на ми помогнете!- Маркизата бе известна със сприхавия си нрав и ядосана по-скоро на себе си, завлече ранения до постланото с лияни и дъхави цветя легло. - Добре че поне се запасих с мечи лапи преди цялата тази лудост да започне, мъже! Бият се все едно ще направят нещо сами. Толкова са еднакви и предсказуеми!- И докато промиваше раните с жива вода и стягаше превръзките, тя неусетно се загледа в него... Не го познаваше, странно. А тя познаваше всички в това Кралство. Обичаше да знае дори тайните на жителите тук. А ТОЗИ!! Кой беше този???
-Сега непременно трябва да намеря контеса Чар или Херцогинята. Кралицата също може би се нуждае от мен... Този... Тозиии... Той... Ще почака.
Оставяйки паничка вода на вълчищата, Маркизата се втурна навън.
А битката бе свършила. Сините елфи бяха изтласкали ордите на зимата далеч зад стените и сега Кралицата обявяваше победа в тази битка. Щеше да има пир в балната зала....

Дългите сребърни тръби на скревелите затрептяха в ръцете на облечените в лилави туники мусикере и ленивите, живи ноти като фина мъгла затрептяха под високите тавани на залата за пиршества, издигайки се и сплитайки дантели от търсеща, питаща и даваща отговори музика, в която имаше и триумф , и болка,и сияйна радост, и злачна тъга.
Започваше дългоочакваният Пир на победата.На първата победа в една дълга и уморителна война, която щеше да вземе много жертви и да се окъпе в много кръв.Валкириите на Смъртта щяха да пируват с много горди души, отвеждайки ги в небесното кралство на славата и заслужената почивка.Но това още бе забулено в непроницаемите очи на Времето. Сега бе време за кратък отдих и бурна радост, за огъващите се под купища пикантни храни и напитки дъбови маси, за наздравици и танци до зори.
Гентиана прекрачи прага на залата, следвана плътно от Луар Сол и И гор хар.След тях вървяха мълчаливите сини елфи, начело с крал Лайтенлаен, придворни дами и господа...
Приятната хладина на изящния й, инкрустиран с планински кристали и рубини стол обгърна напрегнатото й, нежно тяло, облечено в пяна от сребристо-черна коприна.
Високият й, сребърен регал веднага бе напълнен с онова маково вино, което се пиеше само в много специални случаи, затворено в бъчвите в деня на нейното раждане... преди толкова време... (сякаш векове бяха минали от тогава, а всъщност още дори косите й не бяха побелели и кожата й бе все така бяла и гладка като лотос, но властта и короната тежаха и вземаха своето с безсънните нощи, с кралските интриги, с вечната еквилибристика по острието на меча и фибите за коса (хи-хи-хи), с толкова чисто човешка, чисто женска самота, която Кралицата нямаше право да показва и да се оплаква, но която спеше като капризно коте, свита дълбоко в неспокойната й душа и понякога, в неочаквани мигове, когато се разсееше или си позволеше да се отпусне, драсваше с нокътче и оставяше кървава следа и болка, тръпчива като вино)
Кралицата се изправи и вдигна чашата си .
Време бе пирът да започне...

A Боримир седеше в дъното на залата и пиеше. Сам. Както обикновенно. Красивите дами танцуваха наоколо и меката светлина на хилядите свещи галеше косите и блестеше ослепително в накитите им. Като пърхащи пеперуди- хиляди. Свят да му се завие на човек. Тя се смееше красива и неземна до Него.

- Наздраве!- подвикна до него един Лорд.

- За Ваше здраве- отвърна протектора и пак потъна в себе си. Всеки има поводи за празник и за тъга. Чаша, втора, поредна, седма... Този шум не му беше по силите, предпочиташе рева на драконите и песента на стрелите. Имаше и по-чисти цели и идеали от въздишането по жена. Остави чашата празна и излезе навън, където хладният мрак го обгърна. Искаше да е сам, така беше добре. Тъмнината бе най-ласкавата приятелка, неизменна в своето постоянно очакване. Но преди да се приюти в прегдъдката й, някой го спря...

Ерцхерцогинята наблюдаваше напрегнато пиршеството, изправена до една от колоните. Някой докосна рамото й. Луар Сол се усмихна подкупващо и вдигна чаша за поздрав. Тя дори не се обърна към него.
- Още ли се сърдиш? - Той въздъхна тежко. - Стига се мусихте, ерцхерцогиньо, не ви е присъщо да сте мрачна! Пиршество е, танцувайте!
- Знаеш точно толкова добре като мен, че това е безумие. Ние тук се веселим, а на фронтовете умират. Снежната проклетница няма да се укроти, докато не седне на трона й - кимна към Gentiana, която замислено прокарваше пръсти по ръба на бокала си. - Кой знае къде е сега и какво подготвя. Колко ли ще умрат следващия път... А ние празнуваме! Стигнаха замъка ни, Луар, Замъка!
Тя гневно извърна поглед към вратата, през която Боромир тъкмо излизаше.
- А ти знаеш още по-добре защо тя го прави. Хората имат нужда от нещо, което да ги поддържа в трудни времена, за което да се хванат, да забравят за ужаса. Не се ядосвай и помисли за това следващия път, когато тръгнеш да избухваш. И не е лошо поне да свалиш калните и окървавени дрехи.
Той се отдалечи с грациозна крачка, добре познавайки нрава й и предвиждайки желанието й да спори.
Накъдето и да се обърнеше, виждаше познати уморени и наранени лица. Луар Сол беше прав, заслужаваха отмора. Няма смисъл да стоя тук, каза си тя и закрачи неусетно и бързо по стъпките на Боромир. Настигна го след няколко крачки и забеляза в лицето му нещо, което силно приличаше на онова в душата й.
- Явно и на вас не ви е до празници, милорд.
Той не каза нищо, само я погледна тъжно. Никога не бяха намирали много общи теми. Май много хора тук са ми чужди, помисли си тя и несъзнателно притисна ръце до себе си, за да се стопли от внезапно обзелия я хлад. Зад тях се чуха тихи стъпки, но phibi не се обърна. Кимна кратко на Боромир и потънала в мрачни мисли, пое по първия завой в коридора, който отвеждаше по-далеч от балната зала.
- Маркизо! - изненадано възкликна, когато след няколко минути почти се блъсна в младата жена. - Завърнахте се значи. Откровено казано, започвахме да се притесняваме за вас.

-Ооо, Вие ли сте това, мила ми Ерцхерцогиньо! За малко да Ви съборя. Но не аз- Вие се губите. След онзи дуел, в който Вие така майсторски ме победихте аз се опитвам да побъбря с Вас, но все нещо не ми се получава..... Имаме много общи познати или може би дори и приятели... Но това не е за пред всички.- Маркизата се усмихна гузно, защото си мислеше, че знае всички тайни в Кралството, но незнаеше на Phibi какво са й разказвали...
-Мила Ерцхерцогиньо, позволете да Ви предложа усмивките си и приятелството си, за да успеем да удържим заедно Кралството и да предпазим нашата обичана Кралица. А и много бих искала да върнем блуждаещите души отново при нас. Знаете аз не се отказвам лесно.
Скай намигна заговорнически на втората дама в
кралството. А някъде вътре танците и музиката се лееха като маковото
вино в чашите в луда надпревата, за вниманието на дамите и лордовете.

phibiпримигваше изненадано. Думите на Маркизата се въртяха объркано в главата й, повличайки купища мисли, които не успяваше да проследи. Беше уморена, осъзна внезапно, толкова уморена, че дори не помнеше пътя си до тук. Какво прави последно? А, да, май говори с Луар. И с Боромир. Последното й се видя странно, но мисълта проблясна за миг и изчезна. Направи опит да се съсредоточи върху жената пред себе си.
- Аз... благодаря, Маркизо, за милите думи. Права сте, напоследък май обитавам повече от обичайното покоите си и отбягвам, доколкото мога, света. А е неправилно и несправедливо, особено в сегашните времена.
Усмихна се малко пресилено, разчитайки че прословутото й сияние ще скрие умората и самотата в очите й. Почуства се гузна, че прибягва до толкова глупави номера, но пропъди с лекота и тази мисъл. Искаше й се да поговори с Кралицата, да положи глава на коленете й и да послуша успокояващия глас. Добре знаеше обаче, че няма да се върне в Балната зала. Не беше време за лични драми и глупави женски съмнения.
- Но сега съм тук. Кажете ми с какво да помогна - твърдо и настойчиво заяви тя.[/color]

- Идвайте по-често сред нас и говорете! Така ни липсвате на Лиитския съвет. Та Вие сте втората дама тук и има какво да кажете и кой да Ви чуе. Познанието е безценно- не гонете проблясъка, защото в него има много истини.- И Маркизата се усмихна загадъчно.
А от залата, където се бяха събрали обитателите на Кралството, се разля дивна музика. Не, това не бе обичайната мелодия...
- Ерцхерцогиньо, чуйте, Кралицата е разляла жаравата по земята. Чакат ни... Хайде, дайте си ръката и да вървим там. Навярно Катето, ДоминуС и Херцогиня Тя са чудят къде се губим.

DominuS си проправяше път през тълпата в огромната зала, внимавайки да не разлее виното от чашата, която някой беше напъхал в ръката й. Всички се струпваха около жаравата, върху която танцуваха няколко красиви жени, облечени в разноцветни рокли с воали. Подобни празненства не бяха по вкуса й. Предпочиташе да се свре на върха на тясната си кула в компанията на плъховете, свещите и миризмата на стари книги и да наблюдава светлините и малките фигурки на познатите си отгоре.
Провираше поглед вляво и вдясно, търсейки Skyblueirina, но така и не успяваше да открие Маркизата и реши да се отправи към кулата си в западното крило на замъка. Пред голямата дървена порта на залата група Сини елфи се отдръпнаха любезно, за да й направят път. Тя им се усмихна в отговор и завлачи черната си рокля по калната пътека към кулата.
Въздухът горе беше студен и влажен. В Западната кула беше тъмно и тихо както винаги. От време на време се чуваше цвърченето на малки мишлета и охранени плъхове. DominuS обичаше тези звуци и усмивката й се разтегна вяло в тъмнината. Осъзна, че все още държи в ръка пълната чаша, и понечи да я остави на бюрото си. Но щом обърна поглед натам, я изпусна и тя се търкулна в краката на черната фигура, седнала пред нея със скръстени ръце.
- Още ли те стряска мракът, Дукесо? – Попита грубият глас, последван от кратък шепотен смях.
- Мрак?! – Промълви дукесата след кратко мълчание. – Как... Какво правиш тук?
Смях.
- Как, по дяволите, влезе в кулата ми? – продължи дукесата.
- Мисля, че мракът винаги си го е имало в кулата ти – подметна гласът иронично.
- Не ми е до шегички, Мрак! – ядно отвърна дукесата. – Не можеш да влизаш в Кралството...
- Мога да влизам навсякъде – прекъсна я грубият глас и едрата черна фигура се изправи бавно от бюрото, така че сега разстоянието между двамата беше малко повече от две педи. – Но не е там въпросът. Не съм тук, за да доказвам безграничните си способности. Пък и знам, че точно ти нямаш съмнения в тях...
Тук последва кратка пауза, в която Мрак направи незабележима стъпка към DominuS.
- Тук съм, за да ти предложа помощта си – изрече накрая тъмният силует.
- За какво говориш?
- Eлжиана– отвърна гласът. – Тази битка, колкото й жестока да ви се струваше – DominuS долови подиграватекна нотка в гласа му, – беше само първата стрела в мишената. Елжиана е по-могъща, отколкото си мислите. А Блатните бяха само шепа от нейните играчки. Тя събира огромна армия и е готова на всичко, за да седне на трона на Gentiana.
- От кога си толкова загрижен за Кралството и Кралицата ми? – попита дукесата нападателно.
- Не съм загрижен за тях – отвърна гласът.
- Тогава?
- Възможно е да съм загрижен за теб – прошепна развеселен гласът.
- Не ме разсмивай... – отвърна дукесата.
- И да искам, не бих могъл. Да се върнем на въпроса – приемаш ли помощта ми, или не?
- Какво ще искаш в замяна? Ако само опиташ да създадеш допълнителни тревоги на Кралицата...
- Какво, ще ми направиш някое от проклятията, на които съм те научил ли?
Настана мълчание, в което дукесата се бореше с противните опити на смеха й да се разпръсне.
- Мразя Елжиана! – заяви накрая гърленият глас. – Тя ми пречи. Непрекъснато.
- К... какво? Как така ти пречи? С какво би могла въобще?
- Мисли... Бяло, светло – СНЯГ! – викна той. – Мразя снеговете! Бели са.
DominuS започна да разбира. Той искаше да се отърве от заплахата на вечната светлина. Искаше да помогне на Кралството не защото беше загрижен за него, за Кралицата или за нея, а защото от това зависеше собственото му спокойствие. И щом беше така, то със сигурност можеше да му се вярва.
- Ясно – каза дукесата след минута. – В такъв случай имаме цяла нощ на разположение да обсъдим всеобщата си потребност. Аз на теб, ти на мен. И внимавай, Мрак, може да си втората земна мощ, но те познавам и кълна се, че изиграеш ли ме... Навредиш ли на Кралството ми...
- Доколкото си спомням, говоря с Дукесата отдадена на Мрака – подметна отново Мрак. – А не с Дукесата отдадена на Кралството...
- Дали няма да се окаже, че всъщност ти си Мракът отдаден на Дукесата? – Предизвикателно попита DominuS.
- Може би... може би... – подсмихна се Мрак и двамата потънаха в обсъждане на неочакваното предложение.

Скай и Ерцхерцогиня Сияние влязоха в залата и се завъртяха над жаравата. Смях, искрен, изваден от най- дълбоките кътчета на душата. Такъв, разтърсвящ и очистващ, като смях на пролетен топъл дъжд. Ето от това имаме нужда!, си мислеше Маркизата, докато завъртя втората дама в кралството в няколко кръга наоколо. Така е хубаво, когато всички са щастливи. Букетите от усмивки пилееха щедро своите листенца от вазите по масите и поставките. Двете дами все още се гледаха в очите и се въртяха, когато се бутнаха в нищо неподозиращия Луар Сол. Смехът е заразителен, когато е от сърце... И той се усмихваше, загадъчно, но все пак бе усмивка. Както знаем, един лорд рядко си позволява подобен лукс.
-Ето Ви ръката на Сиянието, милорд Слънчев лъч!!! Не позволявайте дамата да спира танца си- каза усмихната Маркизата. Събрала полите на синята си рокля с вишневи цветове, тя забеляза Виконта на утрото и не успя да устои на изкушението да се закачи с него. Той отново вдигаше наздравица с бокал червено вино, гравирано със сцената на някаква битка от преди хиляди пълни луни.
-Хайде, позволете ми да Ви отнема от ангажиментите Ви за миг, за да се посмеем пак заедно- и без да чака отговор, тя го откъсна от масата и поведе към танцуващите.
Жаравата бе изтинала и оркестърът бе засвирил валса на Пролетта. Диригентът важно се покланяше на Кралицата всеки път, когато усетеше погледа й. Виолончелистите галеха своите струни и се гонеха с песента на цигулките в борба за надмощие. Виолите и виолините леко пърхаха встрани, ревнувайки рояла от закачливата мелодия на арфата. Както знаете, музикалните инструменти имат свои чуства и са също толкова исктински и живи както са птиците, тревата и елфите.
Но ето, че изненадващо Скай видя Херцогинята. Облечена в новата си рокля с избродирани цветни мечти по полите, Тя бе най-ослепителното създание наоколо. Ръката на Виконта бе поставена ненадейно в тази на Тя и неусетно Маркизата се изплъзна, за да потърси Кат.
Застанала до Кралицата, двете неуморно разискваха новите проекти, когато Скай ги намери на третата маса вляво, точно под петата звезда на Ориона. Може би сега е мястото да вмъкна, че покривът или по-скоро небето над балната зала бе събрало всички съзвездия. Те също бяха чести посетители на празненствата в Кралството. Само малката мечка, както винаги, се мръщеше, че не може да се качи на гърба на козирога.
-Кралице, Контесо!!!...

От двете страни на Gentiana седяха Маркиза Skyblueirina и Контеса Чар, а Kралицата беше усмихната. Като че ли това бе достатъчна причина всички да се чувстват спокойни и весели. Да забравят за оръжията, враговете и войната... Поне за една нощ. А утре да се върнат отново в плашещата реалност.
Roamer и Nasiks седяха на една маса и за пореден път вдигаха наздравица вперили погледи в красивите жени танцуващи върху жаравата. Nasiks преливаше от енергия и оживено приказваше с минаващите наоколо придворни. Roamer беше спокоен. Неприсъщо спокоен... Гледаше към разноцветните воали на танцуващите красавици, ала не виждаше нито една от тях. Мислите му бяха далече, отвъд тази стая. Мислите му бяха при жената, в която тайно беше влюбен. И тази тайна започваше да му тежи. Искаше да се отърве от нея... Да се освободи веднъж завинаги.
Огледа залата.
Нея я нямаше.
Стана и тръгна към Западната кула...

Мрак протегна ръката си към DominuS и гледайки го право в очите, тя я пое. Бяха се договорили и той беще доволен. Тя също.
- Е, знаеш какво да правиш от тук нататък. – каза Мрак. – Ще се видим след шест дни. И помни – този разговор не трябва да напуска кулата.
- Не мога да държа Кралицата и членовете на Съвета в неведение... – опита се да възрази DominuS, но Мрак я прекъсна.
- Всичко ще бъде разкрито, когато дойде моментът да бъде разкрито. За сега просто следвай плана. Тръгни към Пещерите на забравените още на разсъмване и не забравяй да вземеш това със себе си – пече Мрак и подаде на дукесата малък сив вързоп. – Без него си загубена.
- Какво е това? – попита DominuS.
- Част от мен – отвърна черната фигура и бавно се отправи към вратата. – О, за малко да забравя – обърна се той внезапно. – Можеш да вземеш Маркизата с теб.
- От къде познаваш Skyeblueirina? – изненадано попита DominuS.
- Не я познавам – отвърна Мрак. – Но знам, че ти я познаваш и можеш да й се довериш. Но помни, дукесо, никой друг не бива да знае за нашата среща. А сега ще тръгвам.
И с леко завъртане очертанията на тъмния силует се размиха и превръщайки се в катранен дим, той се изниза през ключалката на дървената врата.
DominuS прибра мърлявия вързоп в един от вътрешните джобове на наметалото си, напълни набързо една пътническа чанта и след като огледа помещението още веднъж, изчезна надолу по каменните стълби.
Щом излезе от кулата, скри лицето си под черната качулка на наметалото и се втурна към Катедралата, в чиято мраморна зала щеше да потърси Маркизата.
Преди да навлезе в гората, чу зад себе си стъпки и се обърна в движение, забелязвайки Лорд Roamer, който крачеше решително към кулата й. Не я забеляза, а и тя нямаше време да спира.
Трябваше незабавно да открие Маркизата.

A Скай тъкмо споделяше опасенията си с двете си приятелки, когато дамите и лордовете почнаха да идват на групи и да пожелават Пролет на Кралицата. Пирът бе към своя край. Утрото скоро щеше да надникне зад хоризонта и затова всички се отправяха към покоите си. Дамите събираха разпилените си въздишки, а кавалерите прибираха под реверите по някой и друг поглед или усмивка Дори музиката бе тиха и протяжна, като лека прозявка преди заспиване. Определено прозненството завършваше. Като всяко красиво нещо- прекалено бързо.

- Пак сте спорили с облаците- каза Кралицата.
- Аз, да. Всъщност сте права. А толкова се уморявам да обяснявам и да повтарям, че е глупаво заради нечии капризи да се разваля красотата- разказваше Маркизата- но явно не ме бива в обясненията. Така стана и с миналогодишния сняг, който уби стръгчето Надежда. Всеки път се питам, защо ли тези стихии са така упорити и умеят само да разрушават...

-Желая скорощна Пролет и красиви дни- каза барон Облачна сянка, прекъсвайки разказа. Той рядко идваше насам, но пък бе стар приятел и винаги намираше начин да усмихне дамите край себе си, като слънце. Ето затова и жената хванала го под ръка бе така щастлива и грееше с чиста светлина. С лек поклон те се оттеглиха.. "Навярно за дълго." Помисли си Скай. -Кралице и аз се оттеглям с Ваше позволение. Сега трябва да Ви оставя на гостите Ви, но ще мина по-после...

Маркизата пое по пътеката си към своите покои до езерото. Там бе събрана живата сила на Природата и Водата. Искаше за малко поне да се отпусне в клоните на високата ела и да остави тишината и мирът да се разлеят в синя мъгла. Красота и спокойствие.. Но още ненавлезла зад станата от див орлеандър и ДоминуС я настигна.

- Sky – извика дукесата, – почакай.
Маркизата се извърна и погледна с изненада DominuS, хванала юздите на черния си кон.
- Знам, че не обичаш да бъдеш в неведение – започна задъхана дукесата, - но... Просто трябва да тръгнеш с мен. Сега няма време за обяснения, така че ще разбереш всичко по пътя. Моля те, събери багажа си бързо!
Skyeblueirina остана втренчена в DominuS за няколко секунди, след което, без да каже и дума, се скри зад олеандъра. Беше разбрала, че става дума за нещо важно. Тя изтича до пещерата си да види как е ранения войн. Беше загрижена за него, като за всяко живо същество. Дори не подозираше, че именно той е виновен за бедите им. Принцът лежеше все така неподвижен, а студът бе заледил входа на покоите й. Скай докосна едно напъпило храстче и то зацъфтя за миг. Това бе омайниче. "Така, напознати лорде, ще спиш, докато не възвърнеш силите си, а това цвете и уханието от него ще ти дадат сили. Ще се оправиш и без мен". Избутвайки вълчищата навън, тя затвори входа с бръшлян, който се уви в сложна плетеница, скривайки всичко вътре. След минута излезе, загърната в пътническото си наметало и нарамила издута синя мешка.
- Къде отиваме? – попита Маркизата, а гласът й беше толкова сериозен, колкото погледа на Дукесата.
- В Пещерите на Забравените – отвърна DominuS, а Маркизата лекичко трепна, но отново не каза нищо. Само напълни с вода няколко глинени купички, поставени на земята до тях, и защипа между два камъка бележка, гласяща:

„Грижете се за животните ми!”

След това Дукесата се качи на коня, а Маркизата на еднорога си и двете жени се скриха зад сянката на дърветата, устремени към едно от най-мрачните и опасни места, за които някога бяха чували.