Написано със сок от бял олеандър и кръв на дракон

Кралица Гентиана беше магьосница и обичаше да си сменя лицата според настроенията и капризите си. Понякога дори влизаше в кожата на някой тъмен лорд, за да се разходи сред поданиците си и да погледа как живеят и какви мисли ги занимават.
Защото тя можеше да вижда и мислите им- като нежни блещукащи светулчици на чистите хора или като големи, мазни торни бръмбари на злите и нечистите.
Някои мисли пърхаха като изящни, отразяващи светлината пеперуди, други жужаха като пчелички, а трети съскаха със змийски езици и капеше скорпионска отрова в шепите на унилите следобеди.
Днес времето навън бе пред буря, небето тежеше и се въсеше, а Кралицата бе нервна и зад залостената и дебелоствола врата се появяваха и сменяха бързо-бързо образите на мигаща кокетно фина блондинка, подсвиркващ си с дрезгав глас лорд с дълги мустаци, чернокоса дама с тъжни очи, златокъдро и зеленооко момиченце, голобрад виконт, с прибрана в опашка дълга сребърна коса .... и още, и още .
Стъпки , спрели точно до вратата й и последвал шепот я накараха да тупне в покрития и с пяна от дантели стол, малко след като се бе вила под тавана в образа на духа от лампата на едно арабско момче и миг преди да чуе почуквнето, да пооправи криво-ляво разбърканата си коса и да намести гадния си, тесен корсет, така , че по-малко да и убива....

Огромната черна врата се отвори, а зад нея стояха любимият братовчед на Кралица Gentiana - господаря на Хаоса и неговата дъщеря.
- Надявам се не те прекъсваме, прекрасна - промърмори Ремус- но вече не зная какво да сторя. Търсихме феникса къде ли не, но няма и следа от него. Не е мъртъв, защото тези птици са изключително издръжливи и се свързват по доста особен начин с господарите си. Ако беше умряло това създание щеше да причини нетърпима болка на момичето ми.
- За какво ме молиш, Ремус? - зазвънтя гласът на Кралицата.
- Моля те за малко помощ в търсенето, в преравянето на отминалото, знам ли?! Моля те и да оставя тук принцесата, мисля че твоите дами биха могли да и помогнат да преодолее някак мъката.
- Ти искаш ли го? - обърна се Gentiana към Принцесата.
- Разбира се, лельо, разбира се - смотолеви едва чуто Нощният ангел.
- Добре тогава, нека е така, остани колкото искаш, Принцесо! Избери си която искаш кула на замъка и нека устроят покоите ти.
- А може ли да остана при Маркизата, долу при водопада... не бих искала да притеснявам някой в замъка с присъствието си. А и тя има най-много животни- попита поободрена Принцесата.
- Ще трябва да я попитаме! Но ако няма нищо против, твоя воля!
Gentiana отново се отпусна в дантелената пяна и затананика някаква тиха мелодия. След секунди долетя нейната птица и я извсети, че Маркизата ще бъде пред вратите на покоите и всеки момент

Потайна както винаги, Маркизата изникна от никъде, както винаги, леко рошава с две три листанца закачени за косите. Този път обаче не бе сама- теглеше припряно Дукесата на Мрака, сякаш бе решила да я извади от обичайното и мракосъстояние.
- За мен ще е радост Принцесо, знаете че е малко шумно при мен, но винаги сте добре дошли. Може да останете колкото пожелаете, защото ми се налага да отсъствам за неопределено време, а тази дама- посочвайки ДоминуС- се нуждае от разведряване без самата тя да знае това. - и тук Скай намигна заговорнически на Кралицата.
В същото това време в двора на Замъка влизаха двама чужденци- неизвестен господин, пътуващ под името Венци, чиято качулка плътно покриваше лицето му, и дама на име Лора.. Бе странно, защото те преминаха през подвижния мост заедно, но като непознати.....

Бели, бели орлови нокти*...
Ангелът Хранител винаги усещаше кога Кралицата е на ръба на Безпътицата и със замъглено от горестта съзнание гледа надолу към острите скали на Отчаянието, едва подаващи се от ледените води на Искам да ме няма, едва видими от шеметната вис Тук и сега, когато ......
Както винаги, когато болката завиеше тихичко като ранена вълчица в безлунна нощ и с остри нокти задраскаше по безсънието на Gentiana, молейки я да я последва, стресната и объркана, пред вратата на покоите си тя намираше онова цвете, с което грижовния й ангел всеки път й показваше, че е тук и знае,... че няма да я даде на Мрака.
Всеки път нежните листенца на оставените пред прага й цветя шептяха различни послания, които галеха и успокояваха тревожната и душа. Всеки път казваха точно това, което Кралицата бе забравила, изгубила, отрекла лекомислено или гневно.
Отговорите. Въпросите. Тайните. Пътят. Светлинката в края на тунела.
Фино ухание на орлови нокти....
И танцуващата във ефирната златисто-изумрудена паяжина на утринната светлина сянка на ангела.
Като пухче от глухарче. Като една голяма усмивка на приятел.
-Благодаря ти, Инди....

*бели орлови нокти - Тайнството на връзката, която ни свързва, не е познато никому(сп. Херметическата доктрина)

Но за кой ли път думите увинали в празното пространство, което разделя Кралството от Реалност. За щастие Кралицата имала няколко верни подданика, който макар и да не забелязвала винаги, те стоели безмълвни в сенките и очаквали сигнал.
Боримир седял на камъка край тежката решетка, вдигната над входа от живите лиани. Влизащите и излизащите винаги са били забавна гледка, когато минават забързани под няколкотонните извити железа. Тези странстващите, скитници само минават, обират останките от предходните и стоварват на свой ред своя буклук за следващите. Лора и Венци... И те, като повечето. Когато ги спря на входа казаха -Само минаваме оттук. Няма да се задърдим дълго.
- Добър ден- стресна го изведнъж Магьосника.
- ООО, друже! Откога не съм те виждал край простосмъртните. Забрави ни ти край всички твой призраци, дяволи и ангели. Наистина ми е драго да те видя! -казвайки това Бо стисна ръката на стария си приятел- Виж ги само- измет! Ядът и пият, сетне изчезват. Винаги съм смятал за редно контрола на входа да е по-строг. Чу ли за изчезналото? Кралицата още не е наредила нищо, но вече се знае. Повечето знаят. Мисля, че има пръст Мракът или някой от неговите подчинени.
- Лорд Протектор, нека Ви напомня, че е неуместно обсъждането на подобни дела на двора. След битката с Ежилияна, се боя, че са плъзнали доносници и слухари. Промъкнали са се и в една от моите лаборатории. За щастие в нея нямаше нищо важно, но въпреки това не е на добре.
- Навярно е по- добре да понагледам тия симпатяги.. Последните новодошли. -и казвайки това лорда се обърна рязко и закрачи към страноприемницата. Имаше го този навик, без довиждане, без доскоро. Боримир бе от тези, които прдпочитаха действията пред празните думи, макар често и да преиграваше с ролята си на защитник на Лилитките.
В страноприемницата цареше обичайния тих Хаос. Разположил се удобно до принцесата на Хаоса той поръчваше поредното си зелено питие от което се разливаше по мраморния плот на масата гъста мъгла. Няколко от добре познатите ни дами пиеха следобеден чай с бисквити на верандата и се смееха безгрижно. - Нищо ново- отбеляза Бо. И точно когато си го помисли видя в дъното на залата, че се е настанил някакъв странен човек. Той имаше странни святкащи очи и пушеше без дим... Сякаш поглъща околкото и после то се отразява от неговата повърхност спряло да съществува.......

А меланхолията беше обхванала всички и дами и лордове и никъде в двореца не се чуваше предишния глъч, не се чувстваше предишното въодушевление. Всички бяха изпаднали в междусезонно уединение. Нещата си бяха същите и не съвсем същите. Принцеса Нощен Ангел бе намерила това, което търсеше и сега дори тя, вечно готовата и вечно зареденета с еднергия за приключения, стоеше кротко в страноприемницата и пиеше зелени питиета със стари познайници. Дори не беше обърнала внимание на странника, който подпали интереса на Лорд Протектора.

Контеса Лазурита обичаше своето уединение в любезно предоставената й малка ловна вила близо до северната граница на Кралството.
В една студена дъждовна вечер мократа и зъзнеща Лазурита бе потропала на вратата на Гентиана /тогава Лазурита още не знаеше, че Гентиана е кралица/:
- Помниш ли ме, Гентиана? Аз съм онази от Далечните земи… Изгубих се и сега търся себе си… Не зная къде да отида и какво да правя.
- О, не го вземай толкова на сериозно – усмихна се ведро Гентиана и хипнотичните й очи придобиха мек блясък – ако искаш, заповядай в Кралството, мисля, че там ще ти се зарадват.
- Благодаря ти, прекрасна! Ще ми позволиш ли на първо време да се настаня в твоята ловна вила до северната граница? Трябва малко да свикна, да поопозная земите ти и… да разбера нещичко за себе си, защото просто не зная, как да се представя пред благородниците от двора.
- О, никакъв проблем – името тук всеки си избира сам, а титлите са моя грижа.

Лазурита, наскоро произведена в контеса Нежно сърце, тъкмо беше прочела една пергаментова книга с нейните две глави “Една закъсняваща Пролет” и “Следи от Минало, следи от Бъдеще, там някъде по средата”, и сега беше потънала в дълбок размисъл, зареяла невиждащ поглед в празното пространство. Узнала за афинитета на Кралството към Пролетта, контесата бе изправена пред дилема – да потисне притеснението си от Пролетта и да се опита да се впусне в празниците, организирани в чест на нейното пристигане, или да признае чистосърдечно страховете си от иначе така милата и желана от всички Пролет. Ами ако се наложеше отново да се води война срещу Елжиана? Какво щеше да каже на МаркизатА или на Лорд Протектор, които бяха дясна ръка на самата Кралица? И редно ли беше една благородна дама да мрънка за проблемите си? Впрочем, Лазурита прекрасно си спомняше детството, когато Пролетта пристигаше с радост, безгрижие и цветни емоции, но после стана някак си така, че същата тази Пролет се превърна в синоним на умора и депресия. И ако срещу умората можеше да се намери лек, то срещу депресията нямаше.

Усамотената контеса поглади леко с длани коприненото кадифе на тъмносинята си рокля, обсипана с бели цирконии така, че да наподобява звездно небе. Вгледа се в пространството около себе си, което се оказа, че съвсем не е празно, а е доста разхвърляна стая. Срещу леглото с тежък балдахин зееше като черна паст отдавна угаснала камина. По тежката дъбова маса, по пода и тук-там на разни места имаше чаши с недопито вино или пък напълно пресушени. В една гарафа бе останало на дъното малко черна течност, вероятно някакво странно вино. Писалището до най-големия прозорец бе отрупано с малки и големи, отворени и затворени, по-вехти и по-нови книжа, мастилници, перодръжки, разни статуетки и необработени кристали, служещи за затискане на свободните листове, за да не се разхвърчат. “Сякаш Детето на Хаоса е минало с компания” помисли си контесата и се усмихна вътрешно, защото всъщност не познаваше Детето, пък и как би могло да мине без да бъде забелязано, освен, ако саможивата контеса е спяла като труп, скрита зад балдахина.

В разхвърляната стая се търкаляха валма от сивота Лазурита погледна по навик към прозореца, търсейки спасителната светлина. Нямаше ги белите дантели на Зимата, която тя толкова обичаше. Стъклата бяха сиви и мръсни, каквито стават всички стъкла в междусезонието на Зимата и Пролетта. “Навярно и навън е също така сиво” депресираше се все повече нежното сърце на контесата. “Дали да не отида до Страноприемницата да изпия едно зелено питие и да побъбря с когото се намери, може да ми подейства ободряващо!” пооживи се устремилата се към депресия контеса. Поопипа наоколо без да гледа и намери сребърното си огледало. Когато погледна в него обаче… видя, че отражението й е напълно безцветно. На мястото на очите й имаше два прозрачни, безцветни и абсолютно безбляскави кристала. “Загубена съм!” прошепна отчаяно Лазурита – тя беше забравила, че е скитница изгубила себе си, търсеща себе си. “Загубена съм! Загубена, загубена, загубена!...”

Написано със сок от бял олеандър и кръв на дракон - Page 4 586_w566-h800_cx0-cy0_cw2480-ch3507

to be continued...

[You must be registered and logged in to see this link.]