Написано със сок от бял олеандър и кръв на дракон

Това място се славаше с тъмната си сила. Там Злото беше господар и попиваше всичко, изсмуквайки дивата сила и превръщайки съществата в роби на своите страсти и желания. Към Пещерата на забравените водеше една-единственна пътека, която в началото си криволичеше между клонките на Илюзия и Въображение, обсипани със сочни плодове. Постепенно тези две храстчета оредяваха и песъклива почва изместваше тучната зеленина. Постепенно пътеката се изливаше в широк път, наречен "Улицата на мечтите", отдавна забранен за посещение. Там смехът и усмивките се поглъщаха от зеещите прозорци, а реалността отстъпваше пред имагинерните желания и мечти.

Копитата на коня и еднорога чаткаха по павираните пусти улици, когато нашите две дами намалиха темпото. Беха изминали три дни и три нощи, в които се бяха носили като стрели - бяла и черна. Точно в този момент ги настигна Кралицата на крилете на черния си гарван...
-Ваше величество - но какво правите тук?
-Белите ми мишлета снощи ме притесниха с вестта, че в дупката на лилавите видри става нещо странно. Появили са се някакви сребърни миди с черни перли, а както знаете, видрите не обичат перли, още по-малко пък черни. И са започнали да рушат бента към Тъмната долина и да изхвърлят малките рибки на брега.
Затова отивам там да видя лично какво става.
-О, дааа, а ааа, да - това никак не е хубаво - успя да се съвземе първа Дукесата.
"А мисията ни уж беше тайна". Маркизата все още можеше само да мига учудено

-Ние с радост ще Ви придружим, Кралице, но първо имаме една малка... спешнааа работа... -Скай се усети, че мънка неубедително. И се оглеждаше, търсейки верния магьосник или Лаур Сол, които следваха Гео неотлъчно.
Кралицата се подсмихна закачливо, разбрала за какво се оглежда Маркизата.
-Изпратих Луар Сол да ми набере черни кокичета и да ги занесе на една веща в любовната магия валкирия, която е отскоро в столицата, за да ги зареди с нежност. Нали него очаквахте да видите след мен, Маркизо?! Понякога става досаден в тази негова вечна грижа за капризната ми персона. Сега имам няколко свободни часа да свърша нещо сама. И Вашият магьосник е с него. Как ще пропусне да научи някоя нова магическа глезотийка? Може после и на Вас да я приложи, нали?

Това смути Скай и тя, неволно само и само за да смени темата, каза:

- Но ако ни придружите, Кралице, в нашето начинание, непременно и ние после ще сме Ви от полза с видрите... - чак тогава усети пронизващият поглед на ДоминуС. "Ох, та тя нарочно не искаше да казваме на никого. В пещерата е прекалено рисковано дори и за нашата тъмна Кралица..."
-С удоволствие бих дошла с вас, знаете, че опасностите ме привличат както розовото сирене моите бели мишки Написано със сок от бял олеандър и кръв на дракон - Page 3 650269930

Написано със сок от бял олеандър и кръв на дракон - Page 3 650269930

))) , ноооо пък и видрите ми са много плашливи и не допускат до себе си друг, освен мен и магьосника, така че... няма да сте ми от полза, ако дойдете с мен. Ще трябва да си разделим задачите, вие с вашата пещера, аз с моите видри.
Дами! Желая ви късметът да е с вас и в пещерата да няма нищо, което да се опре на моите смели амазонки, а аз отлитам към бента.
Ще ви очаквам на Сборището на слепите плетачки на платинени мечти довечера за отчет. Нали не сте забравили, че довечера е нощта на Сребърната въпросителна и те ще донесат своите плетива, за да ги продадат и съберат сребреници за благотворителния бал в помощ на сирачетата-скитничета другата седмица.
Доминус се поклони, обеща да са на уреченоте място навреме и пожела успех, преди Скай да успее да каже още нещо необмислено. Тя бе майсторка в това... Смушка коня си и се понесоха напред в галоп.
Така неусетно те стигнаха до входа на пещерата. Оставиха конете на входа и се запромъкваха по меката глинеста почва. От ниския сводест таван се порцеждаше на тънки струи отчаяние. И това бе най-малката опастност. Дукесата измъкна от торбата си по един шал, за да се предпазят от капките и те продължиха напред.
-ООО, колко е красиво! - неочаквано възкликна Маркизата, когато преминаха в пещерата с прилепите. Невиждана феерия от изящни крила във въздуха, раздиращи тъмнината в съвършенна хармония. "Като танц!"
-Пазете се! Всяко докосване на тези същества отнема по една надежда - предупреди трезво Дукесата и я подкани да пордължат към Целта в дъното на последната галерия.

- Ето Ви ръката на Сиянието, милорд Слънчев лъч!!! Не позволявайте дамата да спира танца си – каза усмихнатата Маркиза и се отдалечи в посоката към Виконта на утрото.
phibi и Луар Сол погледаха след нея, а през главите и на двамата мина една и съща мисъл, която ги накара да избухнат в смях.
- Ах, тази наша Маркиза... – започна Луар Сол, но вместо да довърши, с грациозно движение завъртя ерцхерцогинята, принуждавайки я да продължи танца си. След само минута обаче phibi се закова на мястото си с очи към дъното на залата, където вратата тъкмо се затваряше. Луар Сол проследи погледа й, кимна разбиращо и отстъпи крачка встрани.
- Луар... – започна момичето, но той постави ръка върху устните й. phibi се надигна на пръсти и целуна бузата му. След това бързо се насочи към човека, когото най-малко очакваше да види тук точно сега.
Той вече я беше забелязал. Чакаше я до вратата, строен и загадъчен както винаги. Двамата се прегърнаха топло и с единодушно мълчание се насочиха към Кралската градина.
- Не мога да повярвам, че те виждам тук! – развълнувано започна phibi, щом се отдалечиха. После обаче го погледна шеговито-укорително: - Вече бях загубила надежда, че ще приемеш поканата ми.
Dodic се разсмя заразително.
- Нали ти обещах, че ще дойда веднага щом мога. Е, ето ме! Но май не идвам в най-доброто време. – Той посочи изцапаната й рокля и phibi за първи път съжали, че не я е сменила.
- Така е, приятелю... Сам виждаш... А ние сме в периферията на битките, дори не мога да мисля какво се случва на фронтовете. – Тя стисна ядно юмруци. След миг лицето й се проясни. – Но стига, предстоят ни много моменти на мъка. Разкажете ми какво става в земите Ви, маркграфе.
Но преди да успее да чуе отговора, с ерцхерцогинята се случиха няколко неща едновременно – тя настръхна, изпълни се с ярост и ръката й заблестя.
- Какво става?! Добре ли си?! Какво... – изправи се моментално лордът до нея.
- Мрак?! – phibi невярващо се взираше в сенките. Не можеше да бъде... Скочи и се изгуби сред храстите. Колкото и да търсеше, не намираше нищо, но ледената ръка не пускаше сърцето й.
„Учителю... учителю, какво да правя...”. phibi отчаяно затърси съзнанието на I gor har сред морето от други, за да му предаде усещанията, мислите и спомените си. Върви в покоите ми и ме чакай! – мислите на магьосника бяха толкова властни, че тя дори не помисли да откаже. Насочи се натам с цялата бързина, на която бе способна, подминавайки Северната кула и [You must be registered and logged in to see this link.]. Лордът на тъмната нежност извика нещо след нея, но ерцхерцогинята не се обърна, обхваната от тревожни и объркани мисли.

Когато стигна до Западната кула Roamer се подпря на ледените й, каменни стени задъхан и се загледа в двете луни - Сорая и Каража. Сорая беше бяла и вещаеше добро. Каража обаче, с тъмното си червено лице, вещаеше само зло. В нощ като тази, когато и двете се виждаха в черния небосклон, човек трябваше да внимава най-много. В нощ като тази доброто се раждаше в злото и злото в доброто.
Някакво движение в сенките на гората прекъсна наблюденията му. Той се взря за миг в тъмните силуети на дърветата, но не забеляза нищо освен играта на вятъра и клоните.
Щом отвърна поглед от двете небесни съпернички, Roamer се натъкна на металната порта на кулата и забеляза, че тя беше отворена. Втурна се нагоре по тъмното стълбище, водещо до покоите на Дукесата и щом стигна върха на кулата откри, че тя бе празна. DominuS не беше тук...
Разочарованието, което го обля от глава до пети сякаш изми силата, събирана с месеци... Силата да сподели чувствата си.
Обзе го ярост. Обзе го нова сила - силата да се самозаблуди, че сега не е моментът за подобни неща. Не беше моментът за любов... Беше време за война.
Почувства се глупав за това, че бе допуснал една жена, макар и такава, да заеме целите му мисли. Почувства се глупав за това, че бе избрал да пътува от Северния фронт до Кралството само за да види лицето й отново. И най-вече за това, че имаше смелост да се изправи сам пред цяла армия от блатоземци, но не и пред нея.
Сорая и Каража светеха все така ярко, когато Roamer напусна тъмната кула, но той не погледна повече към тях. Бързаше отново. Този път към Nasiks. Двамата бяха говорили доста напоследък. И то не за жени. Бяха разработили налудничав план и смятаха да вървят по петите му до край. А сега... Сега беше моментът този план да се осъществи.

Кралицата беше нервна. ...
Вече от няколко часа остри и капризни мисли бягаха от съзнанието и, падаха на мраморния под и се чупеха, а после превърнати в аметистови сълзи попиваха в арабеските по вълшебните камъни и изригваха фонтанчета от образи и картини, които загатваха , но не даваха отговори на мъчещите я въпроси.
След като видя на място какво се случва с видрите и с помощта на отварата, дадена и от И гор успокои и върна милите животинки в обичайния им ритъм на живот, тя дълго се разхожда в Долината на стенещите пророчества, слуша какво шепнеха бодливите храсти на пеперудите и калинките, чете написаното по облаците и накрая се отби да види малката си сестричка Queen of Misery, посветила живота и душата си на дяволски красивия, но себичен и ревнив бог Танатос, която живееше в кристалния храм до Реката на забравата в края на долината.
Двете много се обичаха, но тъй като Ахиноре бе избрала тази си съдба, която я отделяше от хората и задължаваше да живее далече от тях, рядко се виждаха.
Срещаха се най-често в сънищата на Гентиана, когато жрицата искаше да я предупреди за надвиснала опасност или просто да я гушне и да и влее от ярката си успокояваща и даваща сили аура на нежна девица.
Разговорът с нея този път не разсея тягосните мисли и сега кралицата гледаше
мрачно танцуващите и стопяващи се с едва доловим стон картини, давайки си сметка, че губят прекалено много време, че трябва да реши нещо ...
Точно сега.
Но....вече бе започнала Нощта на Сребърната въпросителна, тежката и рокля от платинени нишки, черни диаманти и несподелени въздишки, с вплетени живи пеперуди, лежеше на любимото и кресло и я чакаше . Чакаха и слепите плетачки, както и благородните и дами и господа.
Кралицата се изправи рязко, образите и картините изпопадаха и потънаха в безчувствено разграфените и подредени шахматно бели и черни мраморни плочи ...., през дантелените завеси надникна любопитно по-малката луна Сорая.
- Е,... дай ми минутка, Гражифер - кралицата разсеяно погали крилете на любимата си птица-след малко ще съм готова. Само да се намъкна в тази ледена броня и да се разберем с тези пърхащите, да не ме гъделичкат много. Ехххх, тежка е съдбата на кралицата. (тих смях)
Синьо-черна орхидея в пригладените й къдрици и малко звезден прах завършиха тоалета й.
Оргуеъл, саркастичната и досадна врата на покоите й се разтвори, без да измърмори този път никакви забележки. ..
А зад нея чакаха Боримир и Деандра....

Тримата се отправиха към голямата зала, която тази вечер беше обсипана с летящи свещи, които сякаш бяха самите звезди. Кралицата, Деандра и Боримир вървяха безмълвно чак докато стигнаха залата. Лордът бутна затворените врати и се поклони пред дамите, като им стори път. Първа влезе Деандра, а след нея, поемайки дълбоко въздух и изправяйки гордо главата си, Gentiana. Тя премина по пътеката, оставена от верните й поданици, спря се при слепите предачки на мечти, подшушна им нещо и продължи. С все същия умислен вид. Стигайки до трона си. Там обаче зад гърба на Laur Soul и I gor har я очакваше изненада. Когато двамата мъже се отместиха, кралицата забеляза нещо бяло и усмивката й за пръв път тази вечер кацна на лицето й, така както пеперудите бяха накацали по роклята й. Там до трона й беше застанала дъщерята на Хаоса (обичаният братовчед на кралицата). Принцеса нощен ангел идваше всяка година на гости на леля си и никога не пропускаше нощта на сребърната въпросителна.

Принцесата беше странно създание. Плод на любовта между господаря на Хаоса и един бял ангел с черни коси и толкова сини очи. Детето на хаоса беше първично и диво, но в същото време достатъчно чисто и нежно, за да общува с еднорозите, които живееха в гората, която майка му покровителстваше.
Още в люлката си Принцеса нощен ангел държеше сякаш да покаже кой е татко й. Когато кралица Gentiana беше се надвесила над малкото момиче, за да му даде благословията си, то дръпна златния часовник с ледено-цветно-слънчевия обков, който показваше сезоните и така завъртя стрелките, че за миг обърна всички сезони, просто размени местата им и ги смеси.
Истинско DeTe_Ha_Xaoca, възкликна Кралицата, усмихвайки се, и от този момент нататък не можеше да спре да се усмихва, щом видеше Принцесата.

Боримир не знаеше. ... . Всъщност никой в Кралството не знаеше за нейното тайно обричане на последния от боговете-кентаври, оттеглил се в обвитата в мистични морави мъгли и сигурно пазена от хорското суеверие с мнимо проклятие Гора на малахитовите пасифлори.
Бла д`Агри не беше чистокръвен бог, във вените му течеше наполовина човешка кръв.
От последната битка между боговете-кентаври и демоните-черни еднорози, завършила с трагичната смърт на почти всички богове и демони, бяха изтекли потоци с мътно време, удавило спомените и преклонението на хората.
А и кой човек може да се мери с боговете и да живее вечно?!
Дядото на Бла д`агри, един от малкото оцелели кентаври, бил спасен от една странна, мълчалива принцеса на Блатните утринни молитви, която го скрила в непристъпния си замък - обсидианова лилия, закътан в един от многобройните ръкави на реката-блато Куолеман Лаулу.
Бла д`Агри беше трето поколение кентавър, син на тяхната дъщеря-принцеса Лайма Лин и бога на блатото Маекте.
И понеже частица от кръвта му беше човешка, денем той бродеше из тайната си гора като кентавър, а щом двете луни се плъзнеха мързеливо-сластно по раменете на небето, се превръщаше в строен, тъмнокос юноша с тъжни сини очи, който търсеше душата си сред падащите звезди и в очите на планинските езера.
Деандра го бе срещнала при едно от среднощните си скитания, в нощта на Пеещите вещички, когато в сърцето на Sielu liekit (Гората на малахитовите пасифлори) се развихряше щура веселба и можеше да се случи всичко. Дори да загубиш себе си.
Инфантата изгуби на карти лекомислено заложената си отдаденост и сега тя принадлежеше на саркастично-чаровния и както се оказа, много коварен кентавър.
А той не изпускаше жертвите си и не й позволи да се откупи.
Тя стана негова жрица и любима и поне два пъти във всеки втори месец бе длъжна да го посещава в неговите покои, обвити с копринени завеси, увивни, цъфтящи с огромни индигови цветове сурфинии и блещукащи в сребърно бледи звездички.
Тогава той спираше времето и макар тя да оставаше при него до първите стъпки по хоризонта на Зорницата, когато се прибираше в Кралството бяха минали само 2-3 часа и бе дълбока нощ. Всеки път.
А Боримир не знаеше.
Всички мислеха, че тя е обещана на принца от съседното кралство, един блед, русоляв младеж с блуждаещ поглед и фини обноски, но само тя и верната й камериерка Нанси знаеха истината.
Де обичаше Бо, но не можеше да му каже истината...
А след като привършеха досадните церемонии в днешната Нощ на Въпросителната, точно в полунощ, тя отново трябваше да посети своя ревнив бог....

След тържествената част, в която Принцеса нощен ангел стоеше неотълъчно до леля си, замечтана и загледана в леящите свещи, дойде ред на неофициалния-официален прием, който Принцесата харесваше много. Тя размени думи с всички присъстващи, но черните й очи непрестанно се взираха в тълпата, търсейки небесно синя... не, тюркоазено синя... не, не, морско синя... каквато и да беше, търсеха Маркизата. DeTeTo Ha Xaoca обичаше Маркизата не по-малко от леля си, а и как не, след като само една година малката принцеса беше спала някоя от кулите на замъка и това беше първата и най-скучна година от гостуванията при Леля Gentiana. През останалите 19 години Принцесата отсядаше при Маркизата, двете имаха много общо, обичаха почти всякакви пухкави и не толкова пухкави гадинки, предпочитаха шума на водопада и мириса на дърветата пред светския шум, който се вдигаше в замъка, и мириса на какви ли не отвари, който редовно изпълваше коридорите излизайки из под вратата на I gor har.
Къде ли беше skyblueirinа? Принцесата имаше въпроси към нея. Преди да дойде на приема, DeTe_Ha_Xaoca се бе отбила в покоите на Маркизата, но нея и там я нямаше. Имаше само някакъв странник с превързани рани, който едвам дишаше. Виждаше се, че въпреки усилията на скай не му оставаше много на този свят. Принцесата искаше да му помогне, но не знаеше дали ще постъпи правилно.
DeTe_Ha_Xaoca живееше при баща си Господаря на Хаоса в една висока планина - "Планината на петте елемента", и за своите 22 години беше показала, че се справя не по-зле от татко си с това, да ръководи смелите му войни. Елементите на въздуха, водата, огъня, земята и мисълта. В Планината на "Петте елемента" живееха и много рядък вид феникси - златно-червените огнени феникси.
В деня, когато се роди Принцесата, точно в неиния час се излюпи и най-младият от златно-червените огнени феникси Фокус. И баща й се разпореди да донесат птичето при Малката. От тогава Фокус и Принцесата бяха почти неразделни.
Хайде, скай, появи се, мислеше си Принцеса Нощен Ангел, на отнова момче в бърлогата ти не му остава още много, а аз мога да го излекувам... Фокус може, но ако е враг, ако не е верен на леля ми, ако си го прибрала, за да изкопчиш от него къде са скрили пролетта...Хайде, скай, появи се!

А в това време ДоминуС и Маркизата напредваха бавно към Целта - фосфоресциращото цвете на Злото, което заледява дните, а нощите превръща в статуи от черен мрамор. Ако попадне в правилни ръце, то може да премахне Ежилияна и цялата й войска за време, равно на едно пърхане с крилата на Полунощната паперуда.
Стигайки до подземната зала, в която тъмнината се режеше с нож, Дукесата на Мрака извади томахавката си и започна да пропязва пътека някъде в тъмното.
-Как виждаш накъде да вървим? - прошепна Скай.

-Аз съм едно с Мрака, тук виждам не по-зле отколкото навън. И не е нужно да шептиш, тук няма нищо. Никое същество, било то добро или зло, живо или не съвсем, не би посмяло да влезе тук. Почти стигнахме. - Дукесата извади от под плаща си голямо черно платно. - С това платно от паяк Черна вдовица ще уловим цветето и ще го занесем на Кралицата.
- Да побързаме, след няколко часа трябва да сме в транната зала. - Маркизата хвана плата от другия край и заедно го разпънаха над зеленото сияние, което се появи пред тях сякаш от нищото. Дукесата шепнеше някакво сложно заклинание на език, разбираем само на нея, докато Скаи завърза краищата на вързапа със струя жива вода.
-Това е! Готови сме! - възкликна ДоминуС. - Да потеглямо обратно.
Двете жени тичешком излязоха от пещерата и се метнаха на конете, които бяха оставили пред входа. Кралицата щеше да използва цветето, за да унищожи Зимата, и Пролетта най-сетне щеше да дойде. Нещата се нареждаха... Засега...

А през това време в замъка оставаха 15 минути до дванадесетия час и Деандра забърза надолу по стълбите, сигурна, че никой не я е видял. Сигурна беше за себе си, но Принцеса нощен ангел, която все търсеше сини рокли и се надяваше Маркизата да се появи скоро, я забеляза да излиза. Забеляза и мистерията, с която го правеше.
- Здравейте, Лейди Де, накъде така тайнствено? Лорд протектора ще бъде много разочарован, че ни напускате тъй рано - иззвъня гласчето на принцесата.
Двете не си бяха приказвали много, само обичайните любезности.
- Много бързам - смотолеви набързо мистериозната Инфанта. - Ако ми позволите, ще продължа пътя си.
- Но разбира се, Лейди, не исках да ви притесня - извини се принцесата.
И остана няколко секунди загледана в гърба на грациозно отдалечаващата се Деандра.
Аз не исках да ви притесня, но вие притеснихте мен, помисли си DeTe_Ha_Xaoca. Принцесата изсвири тихичко и на рамото й кацна чудна птица, перата й бяха направени сякаш от чисто злато, но червеникавите отенъци им придаваха толкова мек и нежен вид, очите й бяха черни като на принцесата и също толкова добри.
"Да вървим, Фокус, да видим защо е тази тайнственост."
И двамата тръгнаха след Инфантата в тъмнината...

А след тях в тъмното, подобно на сянка, вървеше Боримир. Той знаеше. Бе чул разговора на двете дами, както и много други. Малко хора знаеха, че Боримир бе в тясна връзка с пазителката на тайните /Скай/ и дори може да се каже, че те бяха едно семейство. Той знаеше... И бе готов на всичко, за да промени съдбата. Но не знаеше дали Дамата му би искала това. Именно с тази мисъл сега вървеше в тъмното. Скъсяваше разстоянието с всяка своя крачка, а кръвта пулсираше във вените...
- Простете, милейди... - Бо хвана края на ръкава на Принцеса Нощен ангел, - не се плашете, моля. Поспрете за минута. Имам нужда от малко помощ и информация относно вашата приятелка, която следвате. Къде отива? С кого? И по чие желание? Нека седнем под орлеандъра и моля... кажете ми!

Принцесата се обърна и се спря. Огледа лорда, за да е сигурна с кого всъщност разговаря, после му направи знак да я последва.
- Всъщност, Милорд, нямаме особено много време, за да седим на сладки приказки, и няма да спираме... защото иначе няма да я догоним. Не зная къде отива, Лейди, но много ме притесни тонът, с който ми отговори на излизане, нито ядосан, нито сърдит, по-скоро малко притеснителен. Хайде, вървете с мен и питайте, каквото имате да питате, направих една малка магийка с помощта на един от елементите на мисълта, с която Лейди Де не може да ни чуе, нито да ни види.

Цитат :: направих една малка магийка с помощта на един от елементите на мисълта, с която Лейди Де не може да ни чуе, нито да ни види.

...

така си мислеше принцеса Нощен ангел, но... тя не знаеше с кого си има работа.
Не знаеше, че Бла д`Агри винаги , когато очакваше своята жрица и любима, изпращаше трите си проклети харпии - призрачни сенки, да я ескортират и пазят ( а може би и... за да й попречат да се върне назад Написано със сок от бял олеандър и кръв на дракон - Page 3 650269930

)) ).
Деандра чу сподавения писък на принцесата, но не се обърна, а се шмугна в процепа на високия жив плет от лигуструм и чемшир, който само тя си знаеше, там вече я чакаше черният крилат кон на кентавъра, негов верен страж, изпълняващ ролята и на вестоносец, и на превозно средство за Де, когато тя не можеше да използва своя кон като в днешната, пълна с щъкащи насам-натам благородници и дами нощ.
Метна се на гладкия му гръб, съвсем не като благовъзпитана госпожица (добре, че кралицата и досадните й, префърцунени дами не можеха да я видят такава, че щяха да се изприщят от възмущение, хи-хи-хих ), прегърна силната му шия и след миг вече бяха далеч от Кралския двор.
.....
А зад гърба й харпиите, отделили с магична мъгла Детето на Хаоса от лорд Бо и напълно дезориентирания и едва дишащ неин Фокус, омотаваха стегнато принцесата в тънките и гъвкави лиани - Имел драценис, гладки и съскащи като отровни змии, за да я отнесат в Гората на любопитните, една от многото вълшебни гори около Кралството, където на проявяващите нездраво любопитство, казват, се случвали... хмммм,... любопитни неща.
Принцесата определено бе загазила...
А лорд Бо...
Е, той щеше да се оправи... когато се събуди на сутринта, след дозата сънотворен амфилиум, която му впръскаха, преди да отлетят с принцесата, харпиите.
Можеше да се окаже, че е понастинал от студената утринна роса в тревите, където го оставиха, но той бе здравеняк и бързо щеше да му мине...
Времето спря.
Някъде далече, в една тъмна гора, сред копринени балдахини и купища нощни цветя Бла д`Агри поднасяше към устните на нежната инфанта бокал от фин розов кристал, пълен с Виното на забравата, силно и опияняващо, даряващо часове на наслада и отварящо вратите към непознати светове.
А в шепите на лилавото небе двете луни Сорая и Каража апатично се въртяха в кръг и гасяха една по една звездите.

От покоите на Кралицата се процеждаше на тънички танцуващи арабески странна неонова светлина, с ухание на сняг.
Гентиана седеше , прехапала устни на любимото си кресло и гледаше затвореното от И гор хар зад защитна холограмна решетка фосфоресциращо цвете на Злото.
Точно в този момент то излъчваше нежна розова светлина, която се блъскаше в прозрачната решетка и не можейки да проникне отвъд, се сгъстяваше в образи и картини, които бяха от детството на Кралицата(това бе една от способностите на цветето да прониква в мислите на хората и да изважда оттам най-съкровените им, раними спомени, за да ги захвърли в лицата им , садистично реалистични и болезнени)
Генти видя себе си, мъничка и почти белокоса, като пухче от глухарче, тичаща през огромно маково поле, с ярки едроцветни макове и метличини, към висока чернокоса жена с бяла рокля и сиви, като утринна мъгла очи. Нейната майка.
Миг преди да потъне в уютната топлина на протегнатите към нея нежни ръце, картината се размаза и на мястото на красивата й майка се оформи грозната черна муцуна на върколака, отвлякъл я в една безлунна нощ незнайно накъде.....
Гентиана се сепна и изпусна кристалната роза, с която си играеше, докато траеше съзерцанието й.
Пронизителният писък на строшено стъкло се смеси с деликатното почукване по сбръчканата буза на нейната дремеща врата.

А в това време трите харпии отнасяха принцесата не къде да е, а в гората, покровителствана от собствената й майка. В тази гора живееха кентаврите, верни войни на Бла д`Агри, или поне тези, които бяха останали след ужасната битка и се опитваха да възстановят рода. И именно с тази цел бяха потърсили убежище в гората на майка й - гората на любопитството, в която се случваха любопитни неща.
DeTe_Ha_Xaoca се беше оставила в ръцете на харпиите физически и те бяха надвили неиния елемент на мисълта, но не бяха успяли да проникнат в съзнанието й и то трескаво търсеше нечие друго съзнание, на друго същество, което да я измъкне от слузестите гадни ръце на трите чудовища.
"Така е!"- мислеше си Принцесата- трябваше да си седя и да си чакам Маркизата, ама не!!! Притесних се за Лейди. Нищо все някой още е буден"
Но май нямаше будни....
"Горкичкият ми Фокус... ако му се случи нещо... ще ги изтребя до една тия харпии - заканваше се на ум DeTe_Ha_Xaoca."
Изведнъж тя усети, че студът, който носеха със себе си харпиите, е изчезнал, изчезнал е и нечии ръце се опитват да я измъкнат от здраво увитите по тялото и лияни...
Принцесата със сетни усилия отвори очи и някак размазано видя някой... не беше кон, не беше и човек, и чу откъслечни думи:
- Ах, отново Бла д`Агри и неговите харпии... само че този път не е познал.

Принцът бълнуваше, а в изнуреното му съзнание се блъскаха мисли, мечти и спомени, а болката от миналото се преплиташе с надеждата от миналите....часове? Дни? Всяка една идея, всичко имаше своя нишка, която беше с различен цвят от другите. Принцът не можеше да назове имената на толкова много цветове, но със сигурност можеше да проследи всяка една от тънките, фини като коприна линии.

И тогава, точно след цялата тази феерия от цветове, сред цялото многообразие се появи огромна черна пътека, която обгърна съзнанието му и го примамваше все по навътре, докато го обгърна целия. Мрак. Но не обикновена тъмнина, просто отсъствие на светлина - а мрак, който изличава всичко видяно от очите ти, непрогледност, която заплашва никога да не свърши. И само някаква блестяща фигура.

Дори наяве устните на принца от бълнуването

-Какво, по-дяволи....феникс?

Да, фигурата беше феникс. Но фениксът умираше. Падналият Принц се доближи до него и прекрасната птица издаде тих грак. Обръна глава на една страна и го изгледа със златистото си око.

Той се наведе над нея и видя че тялото и е покрито с многобройни рани. Рани от чудовищни нокти. А в едно от крилата и се беше забила стрела със жълт връх. Принцът изсумтя.

- Проклети кентаври. Че и харпии си водят този път. Пък после Зимата била лоша.

Изведнъж чу нещо зад себе си. Към него се бяха спуснали хиляди кентаври. Грохотът от копитата им беше оглушителен, а прахът който вдигаха скриваше самата луна. Над тях се кълбяха харпийте издавайки адските си звуци. Прицът посегна за меча си инстинктивно но него нямаше.

Оголи зъби и се извика точно когато армията издаде първият залп от стрели....

И се събуди. Примига няколко пъти докато свикне с приглушената светлина идваща от някакви сини кристали.

Намираше се в пещера. Последното което помнеше беше красива жена в синьо. Отново синьо.

Малко по малко спомените се завръщаха. Кентаврите. Битката. Жената.

Откри че раните му са превързани.

Защо за бога се грижеха за врага си? Сега, когато войната беше в разгара си. Или вече беше загубена?!

Обаче нещо го теглеше. Този феникс....трябваше да намери този феникс, ако изобщо съществуваше такъв. Какво, по-дяволите означавеше всичко това. Някак усещаше че фениксът е ключът към всичко.

Но, като начало трябваше да се измъкне от това проклето място. Миришеше на магия. Направо вонеше на нея.

Принцът изсумтя. Мразеше магията. И магьосниците. Страхливи, криещи се зад гърба на армиите парвенюта. Никаква чест в битката. Само се грижеха за прическите си и за това как да отидат на някой безмислен бал, на който да приказват още по-безмислени глупости. И тези проклети цветя. Те пееха..пееха за сън и за отмора. Мелодията от гласовете им беше прекрасна, най-хубавото нещо, което беше чувал. Принцът поиска да се върне на леглото, да положи глава и да заспи. Да заспи и да сънува, да сънува до края на света, че и след него.

Тръсна с глава, за да се освободи от тези мисли.

- Проклети чародеи! Жалки фокусници! Дяволските ви магии, нямат сила над мен. Вече не! Сега ще ви покажа, какво значи...истинска сила.

Видя меча си, положен на един топ с коприна...отново синя, разбира се.Стисна го здраво и зашепна думи на отдавна забравен език

- Сили на природата, чуйте...Северен Вятър, призовавам те...ела и нека ледените ти късове пробият тази адска магия....Южен Тайфун, ела....нека пороят ти отмие тази преграда...Източен Вихър, донеси на крилете си прах и пепел и ги хвърли срещу чародействата...Западна Буря нека светкавиците ти загърмят по нея СЕГА!!!

Когато светкавиците проблясваха по магията, тя отслабваше всеки път докато накрая не си отиде с оглушителен гръм и ярка светлина. Добре поне, че и изпепелиха проклетите цветя. На север ги наричаха нимфодел. Вече нямаше да има кой да го държи заспал. Очите му заискриха. Време беше да намери феникса, ако такъв въобще имаше.

Принцът намери доспехите си, втъкна меча зад гърба си и си открадна едно синьо наметало с качулка.

- Ще го върна някой ден...която и да си. Благословена да си и проклета бъди.

Излезе навън. Беше забравил че винаги така става. Мирисът на разпаднала се магия винаги привличаше котки наоколо.

- Уф.

В гората се бяха събрали всякакви размери. От няколко полудиви Линкса - хора-котки, през малки котенца, рисове, горски лъвове, черни пантери та чак до огромните бели леопарди, чийто очи постоянно меняха цвета си от синьо в зелено.

Котките бяха единствените животни, с които принцът се разбираше. Защото за разлика от разните там видри, мишки и други подобни вредители, те бяха нещо повече.

Един от белите леопарди приближи и изръмжа тихо, на същия език, на който Принцът бе изрекъл заклинанието си преди малко.

- Чухххх, че владееш древен фелинсссс. ЯВно сссси бродил много отдавна по тазззи ззземя, човеко.

- Може да каже и така. А сега имам нужда от помощ. И от бързи крака . Ще ми помогнеш ли..?

- Можеш да ме наричаш Раззз. Идвай.

Принцът се качи на мекия, пружиниращ гръб на огромният леопард. Беше висок почти кокото кон и също толкова дълъг. Пухакавата, дебела опашка се стрелкаше насам-натам.

- Да, усещам го...давай на запад.

- На запад, са владенията на един полубог, който ние ненавиждаме. Не изричаме неговото име. Трижди проклет да е. Но мога да те отведа донякъде. И без това малките сервали са видяли харпиите Му да отлитат натам.

- Да вървим, Раз. Бързай, защото може да не е останало много време...

[justify]

След като усети тялото си свободно и болката лека полека отминала, Принцеса Нощен ангел освободи съзнанието си и заспа. Сънят беше този който щеше да я спаси от болката, който щеше да възстанови силите и и да я свърже с другото и любимо създание след Фокус, мързеливката Джиневра- грациозната черна котка на DeTe_Ha_Xaoca, която никак не обичаше приключенията но за сметка на това обожаваше господарката си и общуваше много добре с баща и. Джиневра трябваше да предупреди баща и да му каже да изпрати много от въздушните и водните стрелци и няколко огнени елемента както и дузина от фениксите бойци, за да намерят Фокус, той беше единствената и грижа сега. Знаеше, че за 22 години златно-червените феникси имат достатъчно сила, за да оцелеят след 2 до 5 нападения, но не знаеше какви поражения са му нанесли харпиите и не знаеше колко още му предстоеше да понесе.
После ярко зелена светлина рукна пред очите и като водопад и я отведе в двореца при татко и в покоите и при котката, болката стихна, но съня и остана неспокоен, устните и непрекъснато повтаряха само едно... едно единствено име... Фокус... Фокус... Фокус

Деандра пъхна небрежно в дълбокия джоб на тюркоазените си панталони мъничката като фиба на русалка раковинка-пищялка, която и подаде Бла д`Агри, повтаряйки си наум думите му - " когато стигнеш в Кралството, просто духни в нея и Времето отново ще потече из ръкава на Забравата, сякаш изобщо не е спирало. Никой няма да разбере колко те е нямало и че изобщо си била някъде."
Завърза стегнато на опашка високо горе на тила разбърканите си сребристи коси, натика ги под широката, гаменска шапка и бе готова за връщане в Кралството.
Сииит,черният крилат кон на кентавъра я отнесе за миг- два до закътаната в диви петунии, бръшлян и пасифлори беседка на края на горичката от пинии, която свършваше точно да живия плет на кралството, кимна учтиво с дивата си грива и полетя обратно.
Лейди Де тъкмо мислеше да извади раковинката и да освободи Времето, когато в дългите мокри треви нещо едро и тъмно се раздвижи и мъчително застена .
-Ооооооо, пресвета Небесна майчице! Какво е това? Някое от ония нахални палета - вълчища на Маркизата ?!
Хммммммм, май - не е .
Бо?????? Боримире !!!!?

***а Боримирвиждаше харпии и се опитваше да ги съсече, но ръцете му тежаха като оловни. В един безумен сън се бореше със собственото си тяло. Неимоверно много усилия му бяха необходими да си отвори очите. Ето че сега ярката светлина се заби като нож в ирисите. "По-дя-во-ли-те кой на-пра-ви то-ва с мен!" дори мислите му бяха застинали и се процеждаха едва-едва...
Постепенно се раздвижи и допълзя до някакво здание от метал, обвито с лиани. Не можеше да различи контурите. Бледа мъгла обвиваше все още земята наоколо. Но поне можеше да се движи. "Пейка" Тук имаше пейка! Но някой шумолеше в близките треви. Боримир се услуша. Радваше се , че поне това му бе оставено- слуха. Лордът застена в очакване този, който идваше да го намери."Най-вероятно някоя от харпиите се връща за мен. Това ще е най- нещастния край, за който мога да мечтая.."

-Слънцеееее!!! Събуди се, мечок такъв , бреййййй колко си тежък! Не мога да те помръдна... уффффф...
Боримир виждаше странно деформираните овали на бледите луни през някакъв сребрист водопад с дъх на грейпфрут и ванилия, който в следващия миг осъзна, че бе разпуснатата коса на лейди Де.
-Дее-ан -дррра-простена засрамено-болезнено-къде съм? Какво става ?
-Амииии, не знам , честно да ти кажа, ноооо...
-Какви са тия панталони? Ти - и панталони... Вагабонтка такава... Ноооо, ти отиват. Къде беше, кажи ми ?!
-Нищо не мога да ти кажа, Лорде. А ти не ме питай. Знаеш не понасям разпитите.-
Деандра го гледаше с онези дълбоки очи и той се изгуби. Изгубиха се и въпросите. След толкова месеци тя беше близо до него, говореше му и го докосваше. Когато ръката й мина през лицето му болката се отдръпна като лятна мъгла.

Лорд - протекторът се изправи. Леко неуверено, но без да изпуска видението от поглед. Едно ледено острие се разби на милиарди игли някъде в него и потекоха реки от кръв, която пулсираше и заглушаваше всичко. Времето спря, за миг.
-Така да е, повелителко, помня обета си и няма да питам. Позволи ми поне да повървя с теб, да те изпратя до там докъдето отиваш. Ще съм твоята сянка. Но само кажи и ще сваля слънцето и ще застана на негово място. Ти само поискай!
Деандра извади раковинката и духна в нея. Затрепкаха игличките по клоните на пиниите,нощна птица излетя с крясък, луните горе се завъртяха в кръг и засияха ярко.
-Да вървим, скъпи! Извинявай, ако бях малко груба. Но е късно и трябва да се прибираме.Нали не искаш утре цялото кралство да гърми, че сме прекарали нощта някъде извън стените му ?! Знаеш, че нямаме право на това.
Съдбата не е на наша страна, Бо.
Едра сълза капна в разтворената чашка на една лилава петуния.
Деандра я откъсна и постави в изстиващата длан на Лорда.После нежно целуна пръстите му...
-Пази я, слънце! Постави я във вазата от планински кристал, която ти подарих и нощем тя ще ме връща в сънищата ти, ще танцува и ще те гали, вместо мен.
А сега да побързаме, преди някой да ме е видял в този ми вид. Не че отдавна не се шушука за странните ми навици, но все пак ...
Да не даваме още материал за кралските клюкарки.
Много станаха искащите да разберат как прекарвам някои от нощите си.

Лейди Деандра и Лорд Протекотора тъкмо влизаха в замъка когато Маркизата ги изненада с веселия си поздрав:
-Добра нощ и ярка луна! Къде се губите? Само вас немога да намеря. Задължена съм да уведомя ВСИЧКИ, че при изгрев слънце трябва да ме на бойните си коне. Настъпи часа, когато всичко най сетне ще свърши. Хайде сега- вървете и си починете!
-Така и ще направим- лорда се изправи в типичната за него застрашителна поза.- Да негубим време в празни приказки, лейди Скай. До утре. Призори.
Двойката продължи пътя си нагоре по витите стълби, водещи до покоите на красивата инфанта, а Маркизата се запъти към своите. До водопада. Там бе оставила някого. Или нещо. Вече това време бе така далечно. Почваха да й се губят моменти. Навярно омайничетата си бяха свършили работата и войнът щеше да спи оздравителен сън. "Дано има сили за утре.."
Водапада се спускаше като сребърна пелена в легло от върби и пееше тихо своята нощна песен. Луната отново бе слязла ниско и се плискаше в езерото с няколко немирни звезди. Звънливият им глас се носеше между песента на водата и придаваше незенмо усещане за топлина, мир и спокойствое. Щастие.
Каква изненада. В тази идилиина картина, Скай остана неимоверно изненадана когато намери стъпкани цветята си в покоите.
- Кой се е осмелил да направи това!!! Щом са убили цветята, тези така финни и крехки създания, какво ли са сторили с ранения? Но сега е късно за него. Изминало е твърде много време. Проклето време!
Скай недопускаше исктинската причина за опустишението. И..., мразеше времето. То бе по-бързо и по-могъщо от нея, засега. Ето, че отново й бе погодило номер.
-Само ако бях пристигнала по-рано. Може би щях да спася цветята си ...
И потънала в ярост се сви на кълго в постелята от диви билки и засънува... Всъня и бяха всички- Кат, Доминус, Ерцхерцогинята, Херцогиня Тя и още някой...Маркизата винаги сънуваше, но този път трябваше съня и да е бърз, защото времето течеше... Както винаги...Неуморно.. И неуловимо..

Зората откри подредените отряди на Кралица Гео, движещи се като един огромен звяр, да напредват към граничните зони. Там, където Елжияна бе разположила силите си. Лорд Протекторът яздеше своя грифон отляво на свитата, състояща се от Кралицата, Краля и Магьосника. Сините елфи бяха образували облак около тях, осигурявайки непробиваема защита. Някъде по-назад бяха разположени "Чедата" на Доминус. Безшумните подчинени на Дукесата се открояваха като тъмно петно пред "тварите" на синята Маркиза. Двете дами яздеха между тях и колкото и странно да звучи - идеалният ред и тъмнина работеха и се биеха в съвършен синхрон с хаоса и шаренията, командвани от Скай. "Твърде невъзможна комбинация са тези двете"- сумтеше лорд Пртектора. Виж, отрядът на Ерцхерцогинята и на херцогиня Тя, бяха друго. От старата гвардия. Ситл, сила и светлина... А светлината бе край лейди Де и нейните кентаври. "Къде по дяволите е повела Кралицата тези женски.. " Боримир бе поддръжник на мита за мъжката сила и женската красота. Някак все още не можеше да приеме, че не всичко, което вижда е точно така..
С появата на изгрева се разкри и пограничната равнина. До двата хоризонта бяха се разгърнали снежните орди начело с Ледените офицери. Гладките лица и студени очи се взираха в топлата и ухаеща на живот армия на Кралица Геолина.

Съскащите сенки-войни на Ледената кралица караха въздуха да се задъхва и да плаче с големи, режещи снежинки.
Първите редици на Елжиана вкамениха първите на Гентиана и затанцуваха между тях, чупейки ги на парчета и кискайки се с ехидни, злокобни гласове....
Малцина от тях горяха, улучени от заклинанията и кълбовидните мълнии на "чедата" на Доминус, други, стъпкани под копитата на кентаврите и заслепени от светлината , пазеща лейди Де , пищяха и ровеха твърдата пръст с дългите си, черни нокти...
За малко изглеждаше сякаш тази битка бе предварително изгубена, сякаш студът щеше да погълне топлината ... но не ...
-И гор хар .... извиси глас Топлата кралица - Цветето!
Сините елфи ратвориха тънките си пръсти, изпращайки кълба от горещи магични сфери право в центъра на ледената стена, там, където стоеше, присвила надменно очи безумно красивата и още по-безумно безчувствена Елжиана.
Сенките застенаха и се огънаха, откривайки това нежно лице, прилично на рисунка върху заскрежен прозорец, толкова уверено в себе си и в своята победа, че когато И гор хар прошепна заклинанието пазещо неговите хора от влиянието на вълшебното цвете и свали решетката , която спираше действието му, то не трепна и за миг ...
Но само за миг ...

В следващите мигове сякаш всичко затече в някакъв забавен ритъм, завъртяха се светове и времена, небето и земята се докоснаха и отдръпнаха едно от друга с заглъхващ тътен, нежната кожа на Елжиана започна да се напуква и състарява, грохнаха и се приведоха в старческа немощ гордите и рамене, красивата и, сребърна броня се прокъса с трясък, превръщайки се в дрипи и на мястото на надменната красавица затрепера старица.
Тя опита да се изправи, да изкрещи заповедите си към, до преди малко толкова непобедимата си и непробиваема армия , но се задави в груба кашлица и немощно застена.
Край нея ледените офицери горяха, сенките освободени от властта на кралицата се извиваха към сивото небе като задушлив цигарен дим и високо горе се събираха в облаци, градоносни и мрачни...
Още няколко дълги и заплетени изречения, изкрещяни от магьосника на оня древен език, даващ и отнемащ живот, изграждащ и събарящ, събрал в себе си магията на поколения магични същества и се извиха силни, мощни ветрове високо-високо, изтиквайки и отнасяйки облаците над земите на Ледената кралица, където ги пробиваха и се изсипа черен, едър град, рушащ сгради и покриващ пустите улици с настилка от мрак и болка.
Елжиана стоеше самотна и безпомощна на бойното поле, със сведен поглед и сълзи в помръкналата синева на покрусените си очи.
Кралица Ге пристъпи към своята довчерашна съперница, за миг жалост трепна в душата и, виждайки тази жалка останка на довчерашен блясък и дързост, но тя знаеше какво коварно създание е Елжиана и как не би се спряла пред нищо, за да си върне изгубеното...и бързо задуши тази тръпка.
-Къде е Тя, Елжиана? -попита със студен и нетърпящ възражения глас...- къде си затворила Пролетта, нещастнице?
Всичко свърши ... Кажи ни и ще те пуснем да си вървиш , където искаш.
Тази зима продължи прекалено дълго. За всички ни .
Писклив кикот последва думите и...
-Намери си я, скъпоценна... Нали твърдиш, че знаеш всичко, ти, вълшебницата Ге, перлата на Юга ... най-чаровната и справедлива кралица...
Защо да ти казвам аз?
В какво ме превърнахте, гадини?
По-добре ме убийте още сега! Изроди!
-Лайтенлаен ! - обърна се Гентиана към краля, който можеше да чете мислите на хората и да прониква и в най-съкровените им и тайни кътчета на съзнанието. - Къде е ?!
Кралят на сините елфи хвана сгърчените почернели ръце на Ледената кралица и се взря в мътното на очите и.
За миг потръпна от това, което видя там , но продължи да слиза по-дълбоко и в дъното на съзнанието и, макар тя да се опитваше да го забули в мъгла и скрие, се оформи нещо ....
-Подземието на белите къртици, северните килии, третата отляво...
Побързайте, Пролетта е на края на силите си - каза той.
Елжиана изписка злобно и се строполи в сивата кал в краката на Гентиана.
Тя понечи да я повдигне, но И гор хар я спря- недейте, Милейди, тя е мъртва ...
Не можа да понесе унижението и падението си. Леденото и сърце се пръсна . Кралица Елжиана е мъртва.
-Боримире ! Бързо ...
Политайте към килиите на белите къртици.
Доведете при нас Пролетта!
-Деандра, и ти, дете мое , може да има нужда от женска грижа по пътя, бедната. Твоят крилат Аркууз е млад и силен , няма да изостава от грифона на лорд Протектора.
Доведете нашата Пролет жива и читава.
А ние да се връщаме в Кралството.
Войната свърши.
И всички започнаха да събират ранените и разпилените оръжия, да говорят един през друг и да се смеят щастливи, че всичко най-после свърши.
Заточи се дълга колона към дома, към близките и топлото, към покоя.
А там на бойното поле, сред хаоса и калта ,сред жалките останки на една ледена кралица покълна високо, покрито с остри бодли и ухаещо на разруха отровно цвете, извиси странно нежния си розов цвят към сивото небе и жадно попи първите капки на зараждащия се проливен дъжд.
Само гарванът на кралица Ге Гражифер го видя, заграчи дрезгаво и злокобно,но след като описа няколко тесни кръга над него, полетя след своята кралица и кацна на рамото и.
Всички бяха безумно уморени.
Време бе за почивка ...
И радост.
А и заваля...

... край на I глава Написано със сок от бял олеандър и кръв на дракон - Page 3 650269930

II глава- Следи от Минало, следи от Бъдеще, там някъде по средата .
[You must be registered and logged in to see this link.]

Всичко оставя следи. Нещата са така свързани, че всяко движение, всяко падащо листо оставя следа върху останалите същества. Едни плачат, за да могат други да се смеят. Умират някъде, с другаде се раждат. Една случайна усмивка може да доведе до невероятни последствия, както и много казани думи може и да останат нечути. Боримир седеше сам със себе си и гледаше как в далечината проблясва плаща на Едрцхерцогиня Сияние. Дори и по нея се бяха отбелязали следите на Отминалото. На места плаща само мъждукаше, като че ли това е последната капла отблясък на нишките. А протекторът често си мислеше да я заговори, но все някое дребно навид събитие со спираше. Да те спира нещо, не някой. С някой човек може да се пребори. Нещото като че ли бе невероятно силно. Нещото бе Сянката на миналото, която с мъртви ръце граби от бъдещето, и се смее над безсилието. Бо поглена плаща си. Някога когато го обърнеше от тази му страна той менеше цвета си и чпвека ставаше едно със заобикалящата го гора. Сега местата с Отпечатъците оставаха като черни отвори в гората. Небяха на място. Но Отминалото нещади никого. Какви ли още поръжения бе нанесло???

Принцесата седеше в покоите си, загледана в големите планини обвиващи замъка на баща и, и галеше нежно Джиневра. Принцесата беше водила много битки, но винаги имаше някой до нея, а този някой, сега беше изгубен. И само последното му златно-червено перо и напомняше за него. И въпреки това, DeTe_Ha_Xaoca чувстваше, че той е жив, а това и даваше надежда, че ще го намери.
Баща и не можеше да я гледа повече и се чудеше къде да я заведе, за да може Принцесата поне за миг да се усмихне и да спре да мисли за Фокус. Утре щеше да опита да я отведе към реката на изгубените вещи, мечти, любови, приятели- Мур.
А отминалото, онази ужасна нощ, в която я разделиха от най-вярното създание, това което е я следваше от самото и раждане, тежеше като камък по-силно и по-зверски.

А Лордът Протектор и Принцеса Нощен Ангел съвсем не бяха единствените, чиито мисли бяха опетнени от тъмните и мъчителни спомени от преживяното преди месец. Те преследваха почти всички поданици на Кралството и, макар всеки да опитваше да прикрие тъгата си зад воала на настъпилата Пролет, атмосверата в Кралството съвсем не беше както обикновено по това време. В Двора беше някак... тихо. Небето бе синьо и чисто, цветята – свежи и разнообразни, вятътът разнасяше прекрасното ухание на зелена трева, липа и теменужки.
Но беше тихо.
Маркизата бе успяла да съживи всичките си цветя и сега се бе заела да прави място за семенцата на полския мак и слънчогледа. Само късно вечер излизаше и присядаше край водопада, галейки замислено бистрите му води. Вече не споделяше тайните си с никого.
Контеса Чар се радваше на пролетта повече от всички. Често се разхождаше сама сред житните ниви и, придържайки голямата си сламена шапка с широка периферия, тичаше подир лястовиците и щъркелите, които обикаляха в небето над нея. Но дори и тя беше променена. Всички бяха забелязали, че сега сякаш предпочиташе компанията на полските животни пред тази на придворните.
А DominuS си бе все същата. Поне в очите на останалите: тихата черна дама, която рядко излизаше от своята претъпкана с плъхове, паяци и прилепи Западна кула. Но никой не знаеше, че, макар отдадена на Мрака, тя обичаше да вижда цветовете и светлината... в очите на приятелите си. И сега те й липсваха повече от всякога. Сега съзнаваше колко много означава за нея да чува смеха им под прозореца на кулата си. А там долу беше толкова тихо, че й идваше да изкрещи, ако не за друго, поне за да чуе ехото си и да си представи, че Дворът е отново пълен с развълнуваните дами и техните рицари. Нещо, което някога така я дразнеше... Шум, викове - гррр... Това не беше за нея. Но... Какво ли не би направила сега за да види лицето на Скай, която някога изскачаше изневиделица зад гърба й.
- Ах... – Тя отметна черните кичури от лицето си и се запрепъва в дългата си бяла нощница към заострения прозорец на кулата с надеждата да зърне поне магьосникът, седнал сам на обичайното си място край езерото.
Нямаше го.
Отправи поглед на север, където небето тъмнееше в далечината. Без да иска се сети за някого и рязко извърна глава. За последно беше видяла Лорд Roamer точно тук, под кулата, преди да замине с Маркизата, но тогава бе прекалено забързана, че да спре. Какво ли щеше да поиска Лордът от нея. Дали не искаше да й каже нещо важно? Дукесата не го бе видяла повече – нито повреме на битката, нито след нея. Тънките пипала на угризението плъзнаха в съзнанието й. Тайно се надяваше, че където и да се намират, той и приятеля му – Nasiks са добре.
Обърна очи на юг и зърна Кралицата. Тя изглеждаше спокойна, както някога. Все още вярваше, че поданиците й скоро ще превъзмогнат случилото се неотдавна и ще заживеят както някога, а Кралството ще продължи да бъде онази градина, в която цветята не вехнат, онова небе, в което слънцето не залязва и онази приказка, в която доброто винаги побеждава.

Седяща на своя любим бял камък край водопада, Скай се взираше в една дълбочина на своето езеро и прелистваше тайните, скрити там.
Как искам да завали, поне мъничко... Тихшната и ленността на времето ме влудват, си мислеше Скай. Не помняше колко време е така, но когато се изправи, знаеше какво иска да направи. Тя изтупа листата на вишните, посипали се по нейното бездействие, и се забърза към замъка. Там имаше хора, на които държеше, и не бе редно да се изолира от тях. И какво като не вали? На кого му пука за дъжда, който нехаен като коте се е запилял. Верен на верните нам, си повтаряше Скай, докато се изкачваше край портретите на западната кула. Ето го и салонът, и покоите на Дукесата.
Хлоп-хлоп - почука с месинговата фигурка на паяк по фратата.

- Доминус? Там ли си? Аз съм... Може ли да вляза?
Вратата се отвори плавно.
- Много се радвам да Ви видя, Маркизо- усмихна се Дукесата, - тъкмо си мислех за Вас и за тази невероятно тиха тишина. Къде се запиляхте?
Скай седна на перваза на прозореца и се взря в ливадата и северната гора зад нея.
- Чаках някого, но той не се появи... Винаги ми е тъжно, когато приятел изчезне и забрави да изпрати вест по гарван. Не разбирам защо съм така глупава и съм склонна всеки път да вярвам и да се надявам. Глупаво, нали? Ето сега... Дъждът отново се е запилял с южните ветрове и нехае, че го чакам. Но стига с това. Разкажете ми как мина пътуването Ви.
Доминус погледна объркано, но Скай знаеше, че Дукесата скоро е предприела едно пътуване или завръщане към далечното. Пазителката на тайните искаше да разбере дали всичко е наред.
- А искате ли, докато разказвате, да се спуснем из коридорите на замъка? Току виж срещнем някого. Един общ разговор и много приятелски рокли е много по-весело от самотнота седене на всеки в своя свят. - Повтори мисълта си, която я извади от собственото и смълчано бездействие край водопада.- Дайте ръка и да тръгваме!